Нехок Лейн се оказа улица в жилищен район с предимно бели къщи, разположени доста навътре от самия път, скрити зад обширни предни градини, пълни с люляци и сини хортензии.
Училището изглеждаше почти същото като на картичката, но с някои съществени разлики. Сред тях бяха кръглата чакълена алея и паркингът за коли, които не са съществували, когато е било построено.
Влязох в алеята и паркирах. Насочих се бавно към входа и се загледах като хипнотизирана в надписа „ОБЩИНСКО УЧИЛИЩЕ ЛИТЪЛТЪН 1924“, издълбан над импозантния дървен вход. Прокарах ръка по тухлите — оказаха се невероятно гладки. Обходих с поглед вертикалните колони, които разделяха крилата на прозорците, дивейки се на снежнобялата боя по первазите. Зад основната част на сградата имаше пристройка в чисто нови червени тухлички, а от едната страна на двора се виждаше огромна детска площадка с гумирана повърхност. Люлките и пързалките бяха пълни с деца, чиито майки се бяха събрали около масичките за пикник и весело бъбреха.
Върнах се отново в предната част на училището и се насочих към величествения стар дъб с корени, издигащи се над земята подобно на пръсти, сковани от артрит. Короната му беше като красив балдахин, надвиснал над моравата подобно на приказен чадър. Приседнах и облегнах гръб о дънера на дъба, представяйки си как някога и баба ми е седяла тук. Може да е била на шест и това да е бил първият ѝ учебен ден. Може да е била на единайсет и да е преживявала първата си нещастна любов. Имах чувството, че мога да я усетя в тревата, в слънчевите лъчи, прокрадващи се между листата на короната, във все още топлата земя под мен.
Прокарах пръсти по един от гигантските корени и усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Сълзите се търкулнаха по бузите ми и паднаха върху панталона ми, образувайки тъмни петна.
— Липсваш ми, бабо! — прошепнах задавено. — Много ми липсваш! Уж дойдох тук, за да изпълня онова, за което ме помоли, но нещата не се развиват така, както би трябвало. Първо, паднах в океана и едва… едва не се удавих, бабо! После се опитах да занеса писмото ти, но все още не съм намерила човека. След това се опитах да намеря къщата ти, но и в това се провалих. Ще ми се да знам защо се случват всички тези неща! Ще ми се да можеше да ми кажеш!
През листата над главата ми премина лек бриз. Отпуснах глава в ръцете си и затворих очи.
ПЕТА ГЛАВА
Тuxo, спокойно местенце
На връщане към хотела реших да пробвам още веднъж да открия Чет Къмингс. Когато пристигнах пред къщата му, беше пет часът. Зеленото ауди си стоеше все така на алеята, но в къщата отново нямаше никой и аз започнах да се притеснявам, че човекът може да не е в града. Може да е заминал на гости на приятел или за някакъв спешен семеен случай и да отсъства няколко дена. Мина ми през ума да пусна писмото в пощенската му кутия, но идеята изглеждаше крайно обезсърчаваща. От друга страна, не можех да стоя вечно в Бийкън и да го чакам да се върне. Бях сигурна, че баба ми би ме разбрала. Добре де, утре е четвъртък. Значи разполагах с една последна възможност да изпълня обещанието си към нея. Ще дойда утре рано сутринта, преди Чет да е успял да се измъкне. Ако и тогава го няма, ще пусна писмото в кутията и ще си тръгна от града.
Върнах се в хотела с мисълта, че ще вечерям спокойно в трапезарията, после ще поработя няколко часа и ще легна да спя. Но когато изкачих стъпалата и влязох във фоайето, останах с впечатлението, че се вихри купон. Три двойки, до един високи, със златист тен и в средата на двайсетте, се въртяха около рецепцията, говореха си и се смееха. Мъжете, облечени с тениски за голф и памучни панталони, спореха за нещо във връзка с игра на тенис. Жените, с дълги, подобни на газели крака, които бяха покрити само в най-горната си част от къси панталонки, се бяха скупчили над някаква брошура. Една от жените спомена „Въдичарят“ — кръчмата, която бях видяла в центъра на града, което ме накара да допусна, че разглеждат някакъв пътеводител на града.
Засмях се вътрешно, когато си представих какво ли биха писали във „Фодорс“[2]за Бийкън.
„Ресторант за три пени“:Не трябва да се пропуска, ако обичате зелен фаянс и джубокс на масата. Непременно опитайте поничките!
Хотел „Виктори Ин“:Ако предпочитате покривите, поискайте апартамента с изглед към океана. Перфектна мобилна връзка в банята.
Минах покрай рецепцията и надникнах в трапезарията — видях, че някой бе оставил лека закуска. Няколко бутилки вино, плата със сирена и крекери и купа със сос бяха подредени на масичка, заедно с голяма купчина пластмасови чашки и хартиени чинийки. Налях си чаша от някакво „Пино ноар“ от винарна, наречена „Галант Ривър Уайнъри“ в долината Напа. Никога не бях чувала за подобна винарна, но Хейдън вероятно би се сетил кои са. Взех си и няколко крекера и се запътих към стаята си.
2
„Фодорс“ — най-големият издател в света на пътническа и туристическа информация на английски език, както и на професионални пътеводители. —