Шумът от фоайето ме последва и докато се качвах по стълбите. А когато чух една от жените да казва: „Хайде тази вечер да хапнем тук!“, реших, че най-добре ще бъде да вечерям навън. Може би Пола ще успее да ми препоръча някое тихо и спокойно местенце.
Докато седях пред гардероба си и се чудех какво да облека, звънна мобилният ми. Грабнах чантата си, извадих телефона, втурнах се в банята, затворих капака на тоалетната чиния и седнах.
— Здравей, скъпа! Защо си задъхана? — беше Хейдън.
— Защото бързах да извадя телефона и да вляза в банята — отговорих, опънах краката си и ги подпрях на ръба на ваната.
— О, извинявай! Обади ми се после, ако искаш.
— Не, няма нужда! Простосе налагада говоря от банята. Това е единственото място, където има мобилен сигнал.
Настъпи кратко мълчание, след което Хейдън отбеляза бавно:
— Няма мобилен сигнал? — но по начин, сякаш му бях казала, че няма топла и студена течаща вода, което, като се замислиш, си беше точно така.
— О, няма проблеми! — казах и побързах да сменя темата, защото си знаех, че ако задълбая, той ще започне да се тревожи за мен не на шега. — Хей, няма да повярваш какво открих днес!
— Какво?
— Основното училище на баба ми!
— Какво на баба ти?
— Основното ѝ училище! Където е учила! Ходих там и разгледах сградата. Все още си е тук, в Бийкън.
— Трябва да е много старо.
— Така е. Построено е през 1924 година. Исках да намеря къщата, където е израснала, но не успях, обаче открих училището. Хейдън, направо няма да повярваш колко е…
— Скъпа, задръж за малко, става ли? Другият ми телефон звъни.
Зачаках, загледана в картината на стената — фар, изпращащ лъча си към водата като предупреждение към лодките и корабите да внимават за плитчини. След това се върнах в стаята и грабнах брошурата с информацията на училището „Литълтън“, за да я прочета на Хейдън.
— Е, кога се връщаш насам? — запита той, когато се върна на линия. — Надявах се, че вече пътуваш!
— И аз се надявах да бъде така, но все още не мога да открия Чет Къмингс. Няколко пъти ходих до къщата му, но от него няма и следа.
— Може да е заминал някъде, Елън. Вярно е, че именно аз настоях да отидеш лично до Бийкън, но не можеш да стоиш вечно там, надявайки се той да се появи, нали така?!
— Не възнамерявам да стоя вечно. И аз бих искала в този момент вече да се връщам у дома — загледах се през стаята към един от прозорците, отвъд който меката кехлибарена светлина възвестяваше края на деня и началото на нощта.
Отново настъпи мълчание. После Хейдън каза:
— Само ми обещай, че утре ще се върнеш! Галавечерята е в петък вечер, но не искам през целия петък да се притеснявам, че ще караш бързо, за да пристигнеш тук навреме! Знам как натискаш газта, когато се страхуваш да не закъснееш за някъде! Опасно е!
— Обещавам ти, че няма да бързам — казах. — Няма да ми се наложи, защото утре и без това си тръгвам. Ще отида рано сутринта, за да се опитам за последен път да открия Чет Къмингс.
В тръбите в стената зад мен нещо започна да шушне и да гъргори — водопроводната система внезапно оживя.
— Ами ако отново не е вкъщи? — попита Хейдън. — Решила ли си какво ще правиш тогава?
— Ще оставя писмото в кутията му — отговорих и точно в този момент чух как водата се втурва в тръбите зад мен. — Така че, независимо как ще се развият нещата, утре се връщам!
Нещо в телефона започна да пращи.
— Хейдън, мисля, че те губя!
Статичните шумове в телефона ми се засилиха.
— Не те чувам! — изкрещях. — Ще ти се обадя по-късно!
Затворих и погледнах часовника си. Беше едва пет и половина. Твърде рано за вечеря. Погледнах към леглото и усетих как очите ми започват да се затварят. Е, може да прилегна за мъничко…
Отпуснах се върху бялата кувертюра и положих глава върху възглавницата. Колосаната бяла калъфка ухаеше на свежо пране и на дрехи, прострени на въжето в градината.
Когато се събудих, беше съвсем тъмно. Някой долу на улицата крещеше и тряскаше врати на кола. Разтрих очи и погледнах часовника си. Осем и половина. Стомахът ми се чувстваше празен — вечерята вече беше наложителна.
Преоблякох се в панталони на „Гучи“, плетено потниче с цвят слонова кост и жилетка с дълъг ръкав в същия цвят. Бързо изключих като вариант обувките с високи токове на Джими Чу и на тяхно място избрах равни сандали на Тори Бърч. Извадих двуредния наниз перли, оставени ми от баба ми, сложих го на врата си и щракнах закопчалката отпред — сребърна раковина. После си сложих лек грим и извадих от куфарчето си новия брой на „Форбс“. Никога не беше излишно да имаш някакво четиво под ръка, когато вечеряш сам — иначе беше доста скучно.