Още докато слизах по стълбите, чух врявата откъм трапезарията. Групата, която бях видяла преди няколко часа във фоайето, очевидно се стараеше да не остане незабелязана. Очаквах да заваря Пола на рецепцията, но тя не беше там. Заварих я навън, на верандата — пушеше цигара, прокарвайки от време на време пръсти през косата си. Под светлината на лампите медната ѝ руса коса изглеждаше почти оранжева.
— Бива си го купонът, нали? — кимнах по посока на вратата.
Тя ме изгледа от горе до долу, държейки цигарата между пръстите си, издиша дълга струйка дим от устата си и промърмори:
— Ъхъ.
— Сигурно си прекарват добре.
Тя кимна, сведе очи към ръцете си и започна да оглежда ноктите си така, сякаш се чудеше дали да не вземе да отскочи при маникюристката.
Бръкнах в чантата си, за да извадя ключовете за колата, и попитах:
— Има ли в града някое местенце, където бих могла да вечерям на спокойствие?
Пола сви устни и започна да клати глава наляво-надясно.
— Разбира се, „Въдичарят“ — рече. — Пържолите им са много добри. Рибата също. Има и супа от задушени миди с лук. А рулото „Стефани“ няма равно на себе си! Даже гражданите го харесват.
— Да, „Въдичарят“ — кимнах и увих жилетката по-плътно около себе си — беше излязъл хладен ветрец. — Но ми се стори като кръчма. Смятате ли, че тази вечер ще бъде тихо и спокойно?
Пола сбърчи нос и изпружи долната си устна.
— В сряда вечер ли? Ами да — сви рамене, — може да се каже, че е спокойно.
Изгаси цигарата си в стъкления пепелник, оставен на парапета, и влезе вътре.
Реших да не се качвам в колата, а да повървя до ресторанта. Вечерта беше хладна, а аз се чувствах виновна, че цяла седмица не бях ходила на фитнес. Уличните лампи къпеха центъра на Бийкън в уютна оранжева светлина. По тротоарите се разхождаха хора. Туристите надничаха във витрините на магазините и офисите, които отдавна бяха затворили. Край вълнолома се бяха събрали група тийнейджъри. Едно от момчетата свали бейзболната си шапка, сложи я на главата на едно от момичетата и всички се разсмяха.
Насочих се към вратата на „Въдичарят“ — жълтата табела проблясваше като маяк на витрината. Руло „Стефани“ значи. И откъде накъде от толкова много неща за ядене някой ще поиска именно руло „Стефани“? На мен ми дайте приятно фино парче риба тон или обикновени пилешки гърди в сос от бяло вино, но чак пък руло „Стефани“! Добре де, може пък за някои моят избор на храна да е точно толкова странен, колкото и техният изглежда в моите очи.
Стиснала под мишница спасителния „Форбс“, аз отворих вратата и се озовах в огромно сумрачно помещение. Вляво се виждаше дълъг бар, а вдясно — редици квадратни масички. Разнасяше се кънтри музика със силна бас китара и дрезгавия глас на жена, на която изобщо не ѝ се разбираше какво пее. Разговорите наоколо се носеха като силно жужене, разнообразявано от време на време с женски смях и тракане на прибори. Не особено тихо и спокойно, но вече така и така бях тук, а и стомахът ми се обаждаше възмутено… Прекрачвайки по-навътре, на триножник вдясно видях табела, изписана на ръка: „Всяка сряда — две порции на цената на една“. Аха, това обяснява забележителната за средата на седмицата посещаемост. Странно, че Пола не го знаеше.
Подът на ресторанта беше покрит с тъмни дървени дъски, излъскани до блясък. По тавана се виждаха красиви дървени греди, от които висяха лампите — медни корабни фенери, хромирани лампи във формата на огромни камбани, месингови полилеи с извити нагоре рамене, завършващи с подобни на свещи крушки. Самият бар беше изработен от червеникаво дърво, покрито с няколко пласта прозрачен лак. От същото дърво бяха изработени и масичките, и столовете, на които седяха клиентите.
Всички масички бяха заети, както и човечето високи столчета край бара. Вървях през ресторанта, вторачена право напред, но периферното ми зрение улавяше размазани петна от дънки, работни панталони и тениски. Тук-там пъстрееха по някоя пола или рокля, но като цяло тълпата беше облечена в дънки. Почувствах се като прекалила с официалното си облекло.
Седнах на столче в далечния край на бара, близо до дансинга. От високоговорителите над главата ми се разнесе „Измамното ти сърце“ на Ханк Уилямс. Вдясно от мен бяха седнали мъж на средна възраст и съпругата му — едрогърда брюнетка с коса, вдигната на конска опашка. Вляво имаше два свободни стола, а след тях двама типове в средата на двайсетте с бейзболни шапки. На една от шапките пишеше: „Рачешко гърне“.