Към мен се приближи як на вид барман с прошарена коса. Избърса бара пред мен с кърпа и постави голяма картонена подложка — изрисуваните на нея сини планински върхове проблясваха под светлината на лампите.
— Какво да бъде за вас? — попита.
Първата ми мисъл беше за чаша вино, но после забелязах табела, на която пишеше: „Най-добрата маргарита северно от Тихуана“ и си казах: „Защо пък не?!“.
— Ще взема една! — и кимнах по посока на табелата.
Отворих списанието си и разлистих няколко страници, но шумът наоколо беше толкова дразнещ, че ми беше невъзможно да се концентрирам. Затова насочих вниманието си към плоския телевизор, висящ на стената зад бара. Даваха някакво риалити шоу за шофьор на камион, който караше някаква голяма машина през отдалечена планинска област посред нощ, насред снежна виелица. Тъкмо започнах да се притеснявам за шофьора и се канех да захапя ноктите си от страх, когато барманът постави пред мен моята маргарита.
Отпих голяма глътка от коктейла и поисках менюто за вечеря. Огледах го с надеждата да открия нещо здравословно. Миди с ориз и зелен фасул? Не, мидите бяха пържени. Два омара с краве масло? Пфу! Твърде много храна, а и това масло… Имаше едно блюдо с пилешки гърди, което можеше и да стане, ако им кажа да си задържат соса маринара и сиренето.
Барманът сервира на двойката до мен. Мъжът си беше поръчал прословутото руло „Стефани“. Може би защото бях много гладна, но това блюдо ми се видя доста вкусно. В чинията имаше планина от картофено пюре с мъничко парченце краве масло на върха, зелен фасул, който ми изглеждаше пресен, и парче руло, което ухаеше на лук и подправки. Стори ми се, че мярнах някъде и гъби.
Запитах се какво ли е съдържанието на мазнини в тази чиния и колко километра ще трябва да пробягам, за да изгоря всичките калории. Ако Хейдън беше тук, със сигурност щеше да успее да ми избере нещо здравословно. Пак погледнах гладно към чинията на мъжа вдясно. Да, това определено бяха гъби.
Е, в крайна сметка Хейдън не беше тук, а и внезапно се почувствах прегладняла за старомодна, насищаща храна.
— Мисля, че и аз ще избера рулото „Стефани“ — съобщих на бармана.
— Някакъв ордьовър?
Ордьовър ли? Помислих си за някаква салата. Огледах се, за да проверя какво са си поръчали хората около мен. Жената похапваше някаква супа. Погледнах пак към менюто и въздъхнах дълбоко. Е, какво пък, да става каквото ще!
— Защо пък не?! Нека бъде супа от миди!
Погледнах отново към телевизора. Шофьорът на камиона пълзеше по един особено тесен планински път. Дадоха отблизо предните гуми на камиона — веригите се забиваха здраво за заледената повърхност. Кракът ми започна да подскача изнервено.
— Хей, Скип, ще може ли още по едно и за нас?
Обърнах се и видях, че в празното пространство вляво от мен стои някой — мършав мъж с тениска с картинка на жълта риба меч.
— Веднага, Били! — провикна се барманът. — Ей сега ще ви обслужа! Извинявай, ама тази вечер сме малко закъсали откъм персонал.
Човекът, когото нарекоха Били, огледа бара и попита:
— А къде е Саси?
А после ме погледна за миг, но така, сякаш на челото ми пишеше „Пришълка“.
— Наложи ѝ се да замине за Портланд — отговори барманът. — Правили някаква операция на сестра ѝ.
Били поклати глава и отбеляза:
— Е, дано всичко със сестрата е наред! Поздрави я от мен, когато се върне! — след което се насочи към ъгъла, където забелязах канапе и два големи фотьойла, както и мъже, които играеха дартс.
Пиех си маргаритата и наблюдавах Скип как прави коктейли, раздава ги светкавично на клиентите на бара или ги връчва на трите сервитьорки, които кръжаха наоколо като самолети, чакащи ред за излитане към масите. След това напълни няколко запотени от лед халби с бира от кранчето и каза:
— Бриджит, би ли занесла тези на Били и момчетата ей там?
Бриджит — кльощава девойка с изрусена до бяло коса, сложи бирените халби върху подноса си и се насочи към играещите дартс мъже в ъгъла.
Погледнах пак към телевизора и видях, че шофьорът на големия камион беше излязъл от планинския път и спираше на голям паркинг за камиони, където очевидно щеше да прекара нощта. Слава богу!
Пристигнаха мидите ми и аз започнах да бъркам супата, загледана в парата, която се издигаше от купата. Докато вдигах лъжицата към устата си, изведнъж се изпълних с усещането, че някой ме наблюдава. Вдигнах очи и улових Скип да ме съзерцава.