— Знаех си, че си ти! — щракна с пръсти той. — Още в началото те познах, ама после си рекох не, няма как да е тя. Тоест ти де.
— Моля?
Той ме дари с широка, зъбата усмивка, която разкри един липсващ кътник, и възкликна:
— Ти си Плувкинята! Видях снимката ти във вестника! Жестока целувка!
Запелтечих нещо в отговор, обаче той постави огромната си мечешка лапа върху ръката ми, приведе се и прошепна съзаклятнически:
— Виж сега, това е за сметка на заведението! Имам предвид цялата ти поръчка! Тук се грижим за туристите си, особено след… ъмммм… подобни ситуации!
Тръснах енергично глава. Последното, което исках, е някой да прави връзка между мен и онази работа с плуването, добре де — потъването, и най-вече със снимката! Потреперих, когато си представих реакцията на Хейдън, ако някога зърне проклетата снимка.
— Не, няма нужда! — отсякох. Настоявам да…
Обаче Скип вече беше минал на пета предавка. Отстъпи крачка назад, размаха ръце и се развика:
— Хей, хора! Чуйте всички! Това е Плувкинята! — и ме посочи. — Момичето, което едва не се е удавило! Плувкинята!
Усетих как лицето ми автоматично пламва. Станах от стола и се приготвих да побягна. Но какво ставаше тук, за бога? Мислех си, че съм изкупила всички вестници в града! Исках да побягна към вратата и да се скрия в хотела. Исках веднага да напусна Бийкън и никога повече да не се връщам! Всъщност никога повече не исках да виждам даже щата Мейн!
Но когато се обърнах към вратата, не успях да направя и три крачки.
Пътят ми беше препречен от червендалест мъж с тениска, на която пишеше „Дейв“ следван от група хора, които започнаха да говорят един през друг.
— Хей, Плувкинята, дай да ти стисна ръката! — извика Дейв.
— Още едно питие за Плувкинята! — изкрещя към Скип мъж с буйна побеляла коса. — Има късмет, че е жива!
О, боже! Това беше като един от онези кошмари, в които се опитваш да бягаш, обаче краката ти отказват да се движат.
— Изобщо не съм се давела! — извиках към белокосия мъж и го пронизах с унищожителен поглед. — Бях си съвсем наред! Онзи тип, който ми помогна… Просто се оставих да ме върне на брега, за да не се обиди! Той… той имаше крехко его!
— Охо, че на всичко отгоре умеела и да се шегува! — изрева мъжът и ме плесна свойски по гърба. — Не искала да го обиди, моля ви се!
Тълпата избухна в смях.
— Вижте какво, аз наистина трябва да тръгвам — промърморих и се опитах да се провра между хората.
Жена с дъвка в устата ме потупа по рамото и попита:
— Имаш ли хипотермия? Братовчед ми веднъж имаше и кожата му започна да се бели. Гадна работа беше!
Инстинктивно докоснах ръката си и отсякох вбесено:
— Не, нямам хипотермия!
Някакъв плешивец сграбчи ръката ми и я разтърси, като започна да нарежда:
— Целият ти живот мина пред очите ти като на филмова лента, нали? Когато започна да потъваш, имам предвид — отказваше да ме пусне. — Защото веднъж аз пък паднах от стълба и, кълна ти се, ама видях целия си живот! Даже онази вечер, когато си бях пийнал малко повечко и се опитах да обяздя сестрата на жена ми!
— Ако нямате нищо против — промърморих и изтръгнах ръката си от неговата.
Две колежанки от Върмонт ме попитаха дали оттук нататък ще се осмеля отново да вляза в морето, а после започнаха да се карат помежду си дали трябва или не трябва да го правя, а някакъв бивш полицай от Бангор ме попита дали съм била друсана, когато съм паднала във водата.
— Да пием за Плувкинята! — извика някой и всички вдигнаха чаши. С изключение на мен.
Тогава Скип подаде една маргарита на момиче, което я подаде на мъж, който пък я подаде на мен. Изпих я до дъно на няколко глътки, докато хората продължаваха да ме обстрелват с въпроси от рода на това дали съм имала или не някакво предсмъртно желание.
Тълпата около мен се увеличаваше все повече и повече и по едно време усетих, че започвам да се задушавам. Че хората притискат белите ми дробове и не ми дават да дишам. Вече не можех да си поема дъх.
— Хей, оставете я на мира! — провикна се съобразително Скип. — Преживяла е достатъчно!
Хората послушно започнаха да се връщат по местата си. Барманът ми направи знак да се върна на мястото си, отбелязвайки:
— Изглеждаш малко бледичка, мила! Я вземи си изяж супата, а?!
Забелязах, че бе поставил на мястото ми още една маргарита. Вторачих се в супата с миди. Да, той беше прав — умирах от глад. Но първо се присегнах към коктейла и го гаврътнах до половината. Усетих как се изпълвам с приятна топлина.
А после започнах да ям и супата си от миди. Беше пълна с мънички миди, чийто вкус се балансираше перфектно с настърганите картофи и фино накълцайте лук и целина. По повърхността се носеха миниатюрни късчета пресен копър. Комбинацията беше божествена и аз изядох супата до дъно, като полагах усилия да не мисля какво ли друго има в нея. Сигурно има сметана, най-малко петдесет на петдесет. И със сигурност краве масло. Долавях и дребни късчета бекон. Ако ме видеше, Хейдън би си помислил, че съм си изгубила ума. Но пък ми беше вкусно. Много, ама адски вкусно!