„А, не! За нищо на света! — казах си, докато продължавах да пляскам като пате с вцепенените си крайници. — Ще се справя и сама! Сега, когато има до мен друг човек, знам, че ще се справя!“
— Благодаря, но няма нужда. Ще се справя. Само…
— Сложи ръце на раменете ми! — повтори той, но вече с променен глас. И този път това не звучеше като предложение.
Сложих ръце на раменете му.
— Сега легни по гръб! Дръж ръцете си изпънати! Разкрачи се и задръж така! Плуването остави на мен!
Знаех за тази поза — на уморения плувец — но никога досега не ми се бе случвало аз да играя ролята на уморения плувец. Легнах по гръб и косата ми се разстла във водата под мен. Долових някакво бледо подобие на слънце по лицето си. Вълните подхвърляха телата ни нагоре-надолу и ние се движехме заедно с тях.
Рой се разположи над мен и аз обгърнах с крака кръста му, както бях инструктирана. След това той замахна със силните си ръце и започна да пори вълните. Поехме обратно към брега. Аз започнах да се отпускам и успокоявам, усещайки, че наистина ме носят. Притиснала лице към гърдите му, аз затворих очи и се отдадох на ритъма на мускулите му — усещах ги как се свиват при всеки следващ замах. Краката му бяха дълги и силни и ритаха като външни двигатели между краката ми. Кожата му миришеше на водорасли и морска сол.
Чувах всеки замах, прорязващ водата, и усещах топлината на тялото му. Отворих очи и видях, че се движим успоредно на брега. И едва тогава осъзнах какво се бе случило с мен. Била съм отнесена навътре от силно крайбрежно подводно течение, а в паниката си изобщо не съм си дала сметка за това. И тъй като не спазих най-важното правило на този вид водовъртежи — не плувай срещу течението, а успоредно на брега, докато ги заобиколиш, и едва накрая завий, — сега ми се налагаше да си нося последствията.
Не след дълго направихме завой и се насочихме към брега. Забелязах, че там ни чакат няколко души. Усетих как се изпълвам с огромно облекчение. Нямах търпение да усетя твърда земя под краката си, да се уверя, че вече не се нося към мрака и дълбините.
Когато водата стана достатъчно плитка за Рой, за да се изправи, той постави ръце на гърба ми и ме вдигна, за да ме постави на крака. Дишаше тежко. От мястото, където се намираше главата ми върху гърдите му, пресметнах, че той трябва да е висок най-малко метър и деветдесет, защото стърчеше поне с двайсет сантиметра над мен.
— Мисля, че вече можеш да стъпиш — изрече, докато от косата му се стичаха капки вода.
Дръпнах се леко и хванах ръцете му, които той ми предложи. После свалих крака и се озовах до кръста във водата. Стъпвайки върху пясъка, аз се почувствах почти на седмото небе. Отново на твърда земя. Зад мен океанът се вихреше и потъваше в мрака, но само на няколко крачки пред мен плажът проблясваше примамливо под слънцето на късния следобед. Усетих как мускулите ми се отпускат и за момент като че ли забравих за студа. Единственото, което ме владееше, бе чувството за подновена връзка със света около мен. Все още съм тук. Все още съм жива!
Нещо дълбоко в мен като че ли ме погъделичка и аз се разсмях. Пуснах ръцете на Рой и започнах да се въртя — като замаяна балерина насред водата. Смеех се и се въртях с разперени ръце, а Рой ме наблюдаваше слисано. Сигурно си мислеше, че съм се побъркала от страх. Но за мен нямаше никакво значение дали ме мисли за луда или не. Бях се върнала от празнотата на океанската пустош обратно на твърда земя и в този момент това бе най-важното нещо за мен.
После пристъпих към Рой и го погледнах в очите. А след това се метнах на врата му и го целунах. Целувка за благодарност, че ми спаси живота, целувка, извираща от място, за чието съществуване изобщо не бях подозирала. И той ми върна целувката. Топлите му устни имаха вкус на море, силните му и уверени ръце ме държаха така здраво, сякаш всеки момент щяхме да потънем. Единственото, за което си мечтаех в този миг, бе да потъна в обятията му. А после осъзнах какво правя и побързах да се отдръпна.
— Съжалявам — промърморих, едва сега осъзнала колко много хора ни наблюдават. — Аз… трябва да вървя.
Обърнах се и с всички сили закрачих през водата към плажа. Треперех от студ под подгизналите си от вода дрехи. Очите ми пареха от солта, а неудобството, което бях изпитала при предложението му за помощ насред океана, бе нищо в сравнение с онова, което изпитвах в този момент. Нямах представа какво ми беше станало, какво ме бе накарало да целуна така един напълно непознат човек.
— Елън, почакай! — извика след мен Рой и ме настигна. Опита се да хване ръката ми, но аз се изскубнах от него и продължих да газя през водата към брега. „Престори се, че не се е случило! — казах си. — Нищо подобно не се е случило!“