Бях откачила. Бях побесняла. Бях пияна. Ще ги науча аз тях!
Извадих портмонето от чантата си, разрових банкнотите и накрая извадих една от сто долара. После бутнах стола си назад и се качих върху него. Стоях си и се оглеждах из ресторанта с усещането, че съм непобедима. Ще им покажа аз на тези мъжкари!
— Окей, народе, искам да кажа нещо! — опитах се да надвикам шума, но се оказа невъзможно. — Ехооо! — размахах ръце. — Ехооо, извинете! — пробвах да свирна с двете си кутрета, както ме бе учил баща ми, но от устата ми не излезе нищо друго освен някакво съскане.
Накрая си поех дълбоко дъх и изпищях:
— Тишина! Плувкинята иска да каже нещо!
Всичко около мен замря — разговорите, смехът, споровете, чукането с чаши, тракането на вилици и ножове. Всичко. Всички се втренчиха в мен.
Вдигнах стодоларовата банкнота и я размахах.
— Виждате ли тази стотачка? — пак я размахах. — Басирам се, че мога да победя всеки от вас на една игра на дартс!Всеки от вас! — повторих, надвесена над стола си подобно на статуя на носа на кораб. — Включително и идиота, който каза на… как му беше името… да, на Джейк, онзи там… — посочих неопределено към групата играчи. — Че хвърлял като момиче!
Усмихнах се и зачаках да видя кой от мъжете планини наоколо ще излезе от шубраците и ще приеме предизвикателството. Откъм дивана близо до мишената за дартс настана някакво движение. Двама мъже седяха с гръб към мен. Единият от тях се изправи, протегна се и се обърна. После тръгна към мен. Беше висок, с тъмна чуплива коса, квадратна челюст и леко обветрено лице. Би могъл да бъде всякакъв — от пилот на самолет до дървосекач. На друго място и по друго време би могъл да мине дори за красив. Беше облечен в избелели дънки, бледосиня риза и кафяво кожено яке. Когато се приближи и застана в светлото петно пред мен, веднага познах якето. И гърлото ми се стегна. Беше Рой.
— Мисля, че въпросният идиот съм аз — изрече тихо той. — Приемам предизвикателството ти.
Слязох бавно от стола, внезапно изтрезняла. Пристанът, пренасянето в позата на уморения плувец,целувката…Какво направих?! Той беше последният човек на света, когото исках да виждам пак, а сега…
— Ами… здрасти — промърморих, стараейки се да не позволя на гласа си да потреперва. Усмихнах се и му помахах небрежно, като че ли цялата тази ситуация си беше напълно нормална.
Той постави бутилка бира и шепа стрелички на масата и отбеляза:
— Виждам, че си се възстановила.
— Възстановила ли? — изгледах го ядосано, грабнах една стреличка и я хванах в основата, опитвайки се да добия представа за тежестта ѝ. Все едно бях вдигнала менгеме.
Той съблече якето си, метна го на облегалката на стола и отвърна:
— От вчерашното ти плуване — стори ми се, че очите му проблеснаха.
— Няма от какво да се възстановявам — отсякох, вдигнах стреличката до ухото си и протегнах ръка с обиграно движение.
— Хубаво — сви рамене той. После добави: — Благодаря, че си ми върнала якето.
— Няма проблеми — кимнах. Завъртях леко стреличката, надявайки се да създам впечатлението, че този вид леки движения са част от някаква сложна стратегия. — Нямах представа, че якето е твое.
Той отпи от бирата си и отбеляза:
— Надявам се, че играеш дартс по-добре, отколкото плуваш — скръсти ръце пред гърди и ме изгледа изпод вежди.
И аз се надявах на същото. Все пак Оксфорд бе останал в далечното минало, а не може да се каже, че оттогава насам съм поддържала формата си. Като се добавят към всичко това и коктейлите, които Скипи не спира да ми изпраща…
— Играя дартс доста добре — изрекох на глас. — Всъщност повече от добре! — и му се ухилих самоуверено.
Рой наклони глава и рече:
— Е, в такъв случай на какво ще играем? Крикет? Триста и едно? Шанхай?
Замислих се, опитвайки се да се сетя за най-ясната от всички игри на дартс. Такава, която няма да изисква сложни изчисления на резултата, защото точно сега математическите изчисления не бяха сред силните ми страни. Накрая ми хрумна велика идея. Поех си дълбоко дъх и отсякох:
— Окей, играем на Мъртви президенти!
— На Мъртви президенти ли? — разсмя се Рой. — Искаш да играем на Мъртви президенти?
Не, по-скоро исках веднага да се махна оттук.
— Добре тогава, ето какво предлагам: уцелваш Франклин, запазваш си стотачката и получаваш още сто от мен! Ако аз го уцеля първи, аз вземам парите! — с тези думи Рой извади портфейла си и измъкна пет двайсетачки. — Обаче трябва да го заковеш в лицето!
Да го закова в лицето. Да го закова в лицето ли?Невъзможно'!
— Звучи ми честно — свих рамене и размахах ръка, сякаш правех това всеки ден.