Не след дълго целият ресторант поде този поздрав. Хората пляскаха и я повтаряха, удряха по масите си и пак я повтаряха. Зазвуча като хипнотичен напев.
Рой се приближи към мен и ми поднесе петте двайсетачки. Шумът около нас беше оглушителен. Беше изгубил някъде усмивката си, но очите му си бяха все така сини както и преди. В дънките и небесносинята си риза, с якето, преметнато през ръка, той внезапно ми се стори толкова красив, че просто не успях да извърна очи от него. Поклати глава, като че ли също не можеше да повярва на случилото се.
— Не ги харчи на едно място — изрече, докато ми подаваше усмихнато парите. — Заслужи си ги! Никога през живота си не съм виждал подобно нещо!
Загледах се в банкнотите в ръката му. Подобно на фокус, чиято тайна вече си научил, те бяха изгубили привлекателността си. И нямах никакво желание да ги вземам. Не ми изглеждаше справедливо, а той беше толкова… Не можех да намеря точната дума.
Тълпата продължи да напява новата си мантра и постепенно всички ни наобиколиха. Приближаваха се все повече и повече.
— Плувкинята хвърля в десетката! Плувкинята хвърля в десетката!
Започна да става много горещо, а шумът… Искаше ми се този шум да престане. Хората се приближиха твърде много и беше станало твърде задушно… Трябваше да седна някъде…
Видях как Рой поставя парите в ръката ми. Но не ми се сториха като пари. Бяха по-скоро като изсъхнали листа. Помещението около мен се завъртя. Погледнах към Рой и се опитах да му кажа нещо.
— Никога не съм виждала…
Исках да му кажа, че аз също не съм виждала досега подобно нещо, но устата ми внезапно се оказа скована и не можех да сторя нищо друго, освен да започна да жестикулирам, посочвайки към себе си, сякаш играехме на шаради. Пред очите ми изплуваха черни кръгове и хората и предметите започнаха да потъват в тях като че ли в черни дупки. Коленете ми се подкосиха безвъзвратно. Черните дупки вече бяха навсякъде, поглъщаха целия ресторант. В последния миг зърнах единствено лицето на Рой. А после и то изчезна.
ШЕСТА ГЛАВА
Гражданката се развихря
— Дайте нова кърпа!
Женски глас.
— Няма нужда, тя идва на себе си.
Мъжки глас. Близо до ухото ми.
Отворих очи. Лежах по гръб върху нещо много твърдо, а над мен се бе надвесила цяла тълпа. Откъслечни парченца от разговори се носеха наоколо като полени през пролетта.
— Добре ли е?
— Припадна.
— Да се обадим ли на 911?
Чух музика. Сигурно се намирах насред някакъв танц на площада. Въздухът бе изпълнен с ритмите на цигулки и банджо.
— Добре, хора, а сега ѝ дайте малко пространство за дишане! Хайде, шоуто свърши!
Това беше гласът на Рой. Обърнах бавно глава и го видях, приклекнал до мен, с тревожни бръчки по челото и нежни, топли очи. Усетих аромата на афтършейва му — нещо свежо, като полъх на бриз или на трева, но не можех да определя какво точно. Тълпата около мен започна бавно да се разпръсва.
— Какво стана? — попитах, впила очи в увисналия над главата ми меден корабен фенер. На челото ми имаше нещо хладно. Пипнах се и усетих мокра кърпа.
Рой се почеса по брадичката и се усмихна бавно, с което отново даде воля на трапчинките в бузите си.
— Бих казал, че припадна — рече.
Простенах. А после започнах да се изправям.
— Чакай, чакай! Не толкова бързо! — той постави ръка под гърба ми и ми помогна да се изправя до седнало положение.
Огледах се и видях около себе си препълнена зала с хора, които ядяха по масите, пиеха на бара и хвърляха стрелички. Да, „Въдичарят“.
— Добре ли си? — попита загрижено той и ме потупа лекичко по ръката.
Поех си дълбоко дъх, кимнах и отговорих:
— Да, така мисля. Само искам да се изправя.
Той ме хвана за ръка и бавно ме изправи. Аз изтупах дрехите си, прокарах пръсти през косата си и се опитах да се усмихна.
— Благодаря — промърморих.
— Няма защо — отговори той. — Хайде сега да те сложим да седнеш.
Насочихме се към масичка до стената, а аз междувременно се опитвах да си спомня какво точно се бе случило. Дали съм припаднала в обятията му? О, не! Само това не!
— Ти… такова… хвана ли ме, когато падах? — смотолевих.
Той кимна.
Бузите ми автоматично пламнаха. Първо целувката, а сега и това. Очевидно нямаше да престана да се поставям в конфузни ситуации с този човек.
— Ами… благодаря… за втори път — прошепнах неловко.
Приседнах на покритата с червена изкуствена кожа пейка край стената до масичката и притиснах мократа кърпа о челото си. Рой си придърпа стол, седна срещу мен и отвърна:
— Няма проблеми… за втори път.
Цигулките продължаваха да свирят и постепенно осъзнах, че това е Джон Денвър, който пее „Добре, че съм селско момче“.