— Поседи известно време, за да дойдеш на себе си — каза Рой.
— Добре съм. Наистина.
— Ако искаш, можем да излезем навън, за да подишаш малко свеж въздух, а? — допълни той и кимна по посока на вратата. — Искаш ли да излезем?
Всъщност ако изобщо исках нещо, то бе да престана да се правя на глупачка в този малък град.
— Не, благодаря — рекох. — Наистина съм добре. Нямам представа какво точно се случи.
Приближи се сервитьорка и постави на масичката пред нас две чаши вода.
— Но както изглежда, каквото и да ми се случи, ти винаги ми идваш на помощ — добавих, когато тя се отдалечи.
— Просто съм на подходящото място и в подходящото време — отбеляза спокойно Рой, бръкна в предното джобче на дънките си и извади сгъната стодоларова банкнота с пет двайсетачки в нея. — Това е твое. Изпусна ги, когато… ъхъммм…
Вторачих се в сгънатите банкноти — дупчицата в носа на Франклин си беше все още там. Тези пари не ми трябваха.
— Заповядай! — каза той и пъхна парите в ръката ми.
Аз продължих да ги съзерцавам още известно време, а после извадих портмонето си и ги пъхнах вътре.
— Ами… благодаря — промърморих.
Джон Денвър приключи песента си и веднага след него се чу звън на електрическа китара, няколко акорда, а след тях дрезгаво подмятане на жена: „Да тръгваме, момичета!“. Миг след това ресторантът се изпълни с чувствения глас на Шаная Туейн, която запя: „Човече, чувствам се като жена!“.
Поседяхме още около минута, през която дансингът постепенно се запълни с народ, а после Рой каза:
— Може би онова, от което имаш най-голяма нужда в момента, е да отидеш там! — кимна по посока на дансинга, вече претъпкан с гърчещи се тела. — Струва ми се, че тази песен е точно за теб! Е, какво ще кажеш?
Гласът на Шаная отекваше навсякъде около нас. Някакъв припев за това, че жените имат правото и привилегията да се забавляват и да подивеят и въобще да разпуснат.
Танц с Рой? Исках ли го наистина? О, какво пък толкова! Изправих се.
— Хайде! — кимнах и усетих, че пак се изчервявам.
— Знаеш ли кънтри танца ту-степ? — попита той, когато намерихме място на дансинга.
— Знам тексаския ту-степ.
— И той става.
С едната си ръка той хвана моята, а другата сложи зад рамото ми, с което създаде подходящо пространство между нас —рамката. Почувствах се така, сякаш отново бях на дванайсет години, в студиото на Трими Тейлър — танцовото студио на Пайн Пойнт, когато бях малка.
С дребното си тяло на танцьорка и множеството си лифтинги на лицето, които я караха да изглежда постоянно учудена, Трими обичаше да ни повтаря: „Направете рамка, рамката, деца!“. Все още виждах тъмната ѝ коса, вдигната във висок до небето кок, и усещах уханието на флоралния ѝ парфюм, докато се въртеше по дансинга, винаги държаща партньора си на перфектното разстояние за танц.
Слава на бога за Трими, мислех си, когато Рой ме поведе по дансинга. Той се движеше толкова гладко, че дори и да имах лепило по обувките си, пак нямаше да има значение.
— Знаех, че можеш да плуваш, но нямах представа, че можеш и да танцуваш — казах му аз някъде към второто завъртане.
— Е, плуването не е единственият ми талант — изрече усмихнато той, докато ме въртеше.
Забелязах, че ние сме единствената двойка, която танцуваше ту-степ. Всички останали просто се кълчеха кой както може. А ние се въртяхме по дансинга, извършвайки плавни, перфектни движения и стъпки, които нямах представа, че още си спомням.
— Да не би тук някъде да имате танцови клубове? — попитах по едно време, преструвайки се на изненадана. Рой пак ме завъртя, а после се завъртяхме заедно, за момент ръцете ни се преплетоха и ресторантът ни обгърна в меката си прегръдка.
Той постави отново ръка на рамото ми и отговори:
— Може да имаме, а може и да нямаме.
— Охо, някой се прави на мистериозен!
Рой ме погледна и се усмихна. Аз също се усмихнах. А после се разсмях. Беше ми толкова приятно, че танцувах, а изобщо не можех да си спомня кога за последен път бях танцувала по този начин.
— Като гледам, всички се страхуват от нас — отбеляза Рой, докато се плъзгах успоредно с него.
— Какво искаш да кажеш?
Той се огледа, засмя се и поясни:
— Всички се отдръпват.
Едва в този момент видях, че около нас бяха останали само няколко двойки. Всички останали бяха слезли от дансинга и ни гледаха като хипнотизирани.
Рой се обърна, пак хвана ръката ми и рече:
— Нямах представа, че и момичетата от града могат да разпускат така.
— Убедена съм, че не знаеш още много неща за градските момичета.
— Е, знам поне едно — отбеляза той, продължавайки да ме води по дансинга, — добре стана, че не можеш да плуваш, защото…