Хей, я почакай!
Ококорих се рязко, когато си спомних как чантата ми се преобърна и цялото ѝ съдържание изпопада на пода в пикапа на Рой. А после той започна да размахва срещу мен плик. Пликът с писмото на баба ми. Помисли си, че ще го дам под съд. И фамилията му се оказа Къмингс. И се опитваше да ме целуне.
Клаксонът навън пак бе надут. Идваше ми да се втурна към прозореца и да изкрещя: „А казват, че нюйоркчаните били несъобразителни!“ Ала подобно действие би изисквало твърде много усилия, за които нямах сили.
Покрих глава с възглавницата и простенах. Добре че не се случи! Трябва да съм била много пияна. Да не би някак си да съм била съблазнена от умението му да използва пистолет за пирони и да прокарва певеце тръби? Та той се държа ужасно с мен! Направо грубо! Откъде му хрумна, че ще го съдя? И какви бяха онези приказки за адвокатите в големите градове. О, моля те!
Обърнах се бавно и погледнах часовника на шкафчето. Цифрите светеха болезнено ярко: 10:30. Но как е възможно вече да е десет и половина? И какъв ден е? Отне ми минута, докато се сетя, че е четвъртък. А бях планирала да стана в седем.
Въпреки натежалата си глава аз успях да се изправя до седнало положение, а после бавно се запътих към банята. Гледката, която зърнах в огледалото, беше страховита, особено под жълто-зеления блясък на лампата. Огромни, тъмни петна грим под очите ми. Така ли съм изглеждала снощи?
Изтрих грима от лицето си, заклех се, че повече няма да близна алкохол, а след това се облякох. Отнесох мобилния си телефон в банята, свалих капака на тоалетната чиния и набрах офиса на Хейдън. Секретарката му Джанис ми каза, че бил в дълга среща. Разочарована, аз изключих и изслушах двете съобщения по гласовата поща, които беше оставила майка ми, докато снощи бях във „Въдичарят“.Предаде ли писмото? Какво стана? Кога се връщаш?
Започнах да набирам номера на домашния ѝ телефон, но после размислих. Точно сега не бях в състояние да се справя с поредния дълъг, объркан разговор с нея и ако оня ден се притеснявах от шестото ѝ чувство, днес нямаше как да не ме усети. Щеше да разбере, че нещо не е наред, още преди да съм казала „здравей“. Затова предпочетох да ѝ изпратя съобщение: „Всичко е наред. Още не съм се свързала с г-н К., но днес пак ще опитам. Днес със сигурност си тръгвам. Скоро ще се чуем!“.
„Надявам се, че това ще я усмири за известно време“ — казах си, докато грабвах чантата си и ключовете за колата от шкафчето. Съвсем скоро щях да мога да ѝ разкажа всички подробности. Слязох по стълбите и се озовах във фоайето, където Пола беше потънала в сериозен разговор с мъж, който държеше водопроводен ключ и кранче. Докато минавах покрай нея, тя ми кимна.
Предната седалка на колата ми беше топла. Свалих прозорците и тъкмо се канех да включа джипиеса, когато осъзнах, че вече не ми трябва. Знаех наизуст пътя към къщата на Чет Къмингс. Не след дълго завих в неговата улица и спрях на алеята пред къщата му, точно зад зеленото ауди, което си беше все на същото място.
Почуках. Никой не отговори. Изчаках мъничко и пак почуках. Пак никакъв отговор. Надникнах през два прозореца, но не забелязах никакви признаци на живот. Но къде ходеше този човек всеки ден? Да не би да работеше? Зачудих се дали в този град има „Макдоналдс“ — наскоро чух, че започнали да наемат много пенсионери.
Извадих от чантата си плика с писмото на баба ми и прокарах пръст по името — „Г-н Къмингс“. Стоях и се чудех какво да правя. Добре де, просто трябва да го оставиш тук! Трябва да го оставиш, да напуснеш хотела и да поемеш обратно! Направи всичко по силите си. Баба ти ще разбере!
В алеята на съседната къща паркира кола — съседката с бялото волво. Помахах ѝ дружески, но тя не отвърна на жеста ми. Просто слезе от колата си и пое право през моравата на господин Къмингс. Беше облечена в тесни бели дънки и черно потниче — не можех да не забележа, че има хубаво тяло. Насочи се право към мен и скръсти ръце пред гърди, сякаш беше собственичка на това място.
— Търсите ли някого? — попита, сбърчила чело, насочвайки към мен подозрително присвитите си тъмнокафяви очи.
Бях толкова изненадана, че ми трябваше време, докато събера ума си и отговоря, пелтечейки:
— Ами… търся господин Къмингс.
Тя погледна към плика в ръката ми и продължи разпита:
— По каква работа го търсите?
Е, това вече беше прекалено! Не можех да повярвам, че съществуват толкова любопитни хора!
— Работата ми с господин Къмингс си е моя работа! — отсякох.
Тя се приведе към мен и аз долових уханието на пикантния ѝ парфюм.
— Е, аз съм негова съседка и… приятелка! Грижа се за него! — изрече натъртено.