— Много хубаво — отвърнах, но усетих, че гласът ми започва да става писклив. — Но въпросът е личен и затова предпочитам да не го обсъждам с никого другиго!
Върнах плика обратно в чантата си и заслизах важно по стълбите на верандата. Ама за кого се мислеше тая?! Грижела се за него, моля ви се! При това положение за нищо на света не можех да оставя писмото просто ей така. Вече я виждах как го държи над димящ чайник и го чете. Ако се налага, ще го изпратя от централната поща на Бийкън или ще го пусна в пощенска кутия на излизане от града, но никога няма да го оставя пред вратата му!
Върнах се в хотела и натъпках всичките си дрехи в куфара. После отидох в банята, събрах тоалетните си принадлежности, изключих зарядните на телефона и лаптопа от контактите над мивката и освежих грима си в огледалото.
Огледах за последен път стаята и забелязах, че на порцелановата кана на шкафа има лека пукнатина. Странно, че не я бях забелязала. Надникнах и в банята, за да се уверя, че не съм забравила нищо там. Последното, което забелязах, бе картината с лодката, която се връща на брега на свечеряване. До този момент не ми беше хрумвало да погледна името ѝ, но сега го направих. Върху корпуса ѝ със сини букви се четяха френските думи:Je reviens.„Връщам се.“ Затворих вратата на стаята и заслизах по стълбите.
Когато минах покрай трапезарията, забелязах, че предлагат лек обяд. Откъм летящите врати към кухнята се появи Пола и възкликна:
— Напускате ли ни? — и насочи очи към куфара ми.
— Да — казах, чувствайки се виновна, че не успях да изпълня мисията си. Или поне не по начина, предвиден от баба ми. — Време е да тръгвам.
Последвах Пола до рецепцията и се подписах в тефтера ѝ в колонката „Заминаващи гости“. После тя прекара кредитната ми карта през машинката си и изрече:
— Надявам се, че малкият ни градец не ви се е сторил твърде скучен.
Докато премятах през рамо ремъка на чантата си за лаптопа, забелязах по устните ѝ проблясък от усмивка, подобно на искра, която всеки миг щеше да пламне.
— Не. Всичко беше чудесно.
Тя грабна молив, постави го зад ухото си и отбеляза:
— Е, може някой ден пак да се върнете!
Свих рамене и се опитах да се усмихна.
— Мисля, че работата ми тук приключи.
Дръпнах куфара на колелца зад себе си, излязох и затворих вратата.
Въздухът навън беше приятно хладен и аз смъкнах стъклата на вратите. Настроих джипиеса за у дома, като избрах живописния маршрут. И поех покрай зелени поля, борови гори ѝ дворове, в които деца играеха на дърпане на въже, и докато карах, си представях как бих заснела всяка една сцена, ако не си бях изгубила фотоапарата. Минах покрай боровинкови ферми, където на крайпътни маси продаваха кошници, пълни догоре с вкусните сини плодове, придружени с красиви, пъстроцветни букети полски и градински цветя. Сетих се за баба и за нейните боровинкови кифлички и как успяваше да направи коричката отвън леко хрупкава, запазвайки вътрешността съвсем мека и сочна. Дори само споменът за тези нейни кифлички бе достатъчен, за да накара стомаха ми да закъркори от глад.
След петнайсет минути стигнах до висока каменна ограда вляво. Тя като че ли продължаваше вечно, но от време на време успявах да зърна поле от другата ѝ страна. На неравни интервали се появяваха и табели „Не влизай“, чиито някога червени букви вече бяха станали розови. Полето си продължаваше и високият зид го придружаваше тук-там с по някой отчупен и паднал на земята камък.
— Добри огради — добри съседи — изрекох на глас, припомняйки си строфа от поема на Робърт Фрост.
А после високият зид свърши и отново започнаха да се появяват къщи. Минах покрай алея, на която със син и червен тебешир бе нарисувана детската игра дама, а след това и покрай знак, който ми подсказа, че магистралата е право напред.
Стотина метра по-нататък по пътя видях малък магазин. На табелата пишеше: „При Еди“. Точно пред магазина се виждаше самотна стара бензинова колонка в червено и бяло. Погледнах показателите на резервоара — бе останал само наполовина пълен. Отбих пред колонката и спрях. Приближи се тийнейджър с луничаво лице и рижава коса.
— Догоре ли? — попита и ме погледна, заслонил очи от слънцето.
— Да, благодаря — отговорих и изключих двигателя. — Ще вляза за малко в магазина, става ли?
Момчето сви рамене — прави каквото си искаш.
В магазина беше тъмно и прохладно. Четирите къси пътеки бяха претъпкани с кутии и кенчета, сокове и зърнени закуски, зеленчуци и хляб, мляко, яйца, списания. Дъските на пода проскърцаха, когато се насочих към хладилните витрини в дъното. Не открих любимата си минерална вода „Перие“, но вниманието ми беше привлечено от нещо друго — „Безалкохолна бира Хигинс“. На етикета пишеше: „Бутилирано в Мейн с неповторимия вкус на Мейн“ — каквото и да значеше това. Взех две бутилки от въпросната бира, насочих се към касата и ги сложих върху дъбовия щанд. Дървото беше пожълтяло и изпъстрено с надписи с химикалка: „Чарли и Джун“, „Фиц беше тук“, „Лиза Т“, „Пийт Ронин е мекотело“.