Към нас откъм брега се втурнаха двама мъже с дънки. Единият от тях бе облечен с жълта тениска. Другият носеше на главата си бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“, а на кръста си — огромен колан за инструменти. Човекът се втурна към мен, без въобще да обръща внимание на висящия от колана му нивелир, който се удряше в краката му.
— Рой, добре ли си? А тя как е? — извика мъжът с жълтата тениска, докато му помагаше да излезе от водата.
— Мисля, че е добре — отговори Рой и излезе на брега с дънки, прилепнали за краката му.
Мъжът с шапката на „Ред Сокс“ ме прегърна и ми помогна също да изляза на пясъка.
— Добре ли сте, госпожице? — попита.
Опитах се да кимна, но треперех толкова силно, че главата ми като че ли не направи никакво движение. През тракащи зъби успях да промърморя:
— Да.
Към нас се приближи друг мъж — едър, с брада, ниско подстриган. Той също имаше на кръста си колан за инструменти, но в ръце носеше кафяво кожено яке. Метна якето на гърба ми и бързо дръпна ципа отпред. Якето се оказа с дебела подплата, която ме обгърна подобно на топло, меко одеяло. Усмихнах му се, благодарна за подарената топлина.
Мъжът с жълтата тениска попита:
— Искате ли да се обадя на спешния телефон? Може би да повикам линейка или нещо подобно? Веднага ще ви откарат в болницата в Калверт. И няма да се забавят, да знаете!
Нямах никаква представа къде се намира този Калверт, но в момента последното, което исках, бе да се регистрирам в болница, където персоналът със сигурност ще се обади я на майка ми (лоша работа), я на Хейдън (още по-лоша).
— Моля — изрекох с треперещи устни, — просто ме махнете оттук!
Рой се приближи, застана до мен и отсече:.
— Ще те откарам у дома!
„О, не! — изписках вътрешно и бузите ми пламнаха от срам. — Не ти, друг трябва да ме отведе у дома! Не мога да тръгна с теб!“ Погледнах другите мъже за подкрепа, но никой не каза нищичко.
— Хайде, ела! — добави Рой и сложи ръка на рамото му.
Аз се дръпнах и бързо поех през пясъка. Той ме настигна, а после мълчаливо ме поведе напред. Стигнахме до другия край на плажа, където се намираше пристанът и където се оказа, че строят къща. Трима мъже на покрива забиваха пирони. Последвах Рой до импровизирания паркинг сред прахоляка пред къщата и до един син пикап „Форд“.
— Извинявай за хаоса — каза той, отваряйки вратата, и побърза да премести кутията за инструменти, рулетката, нивелира и няколкото молива, оставени на седалката. — Оръжията на моя занаят. Дърводелец съм.
Аз седнах и водата от дрехите ми се изцеди върху гумения под в краката ми, образувайки доста голяма локвичка. Сведох очи към краката си и едва сега установих, че са покрити изцяло с пясък.
— Още не мога да разбера какво стана — прошепнах едва чуто. — В един момент си стоях на пристана, а в следващия… — потреперих и вдигнах яката на якето си около врата.
Рой седна и завъртя ключа. Двигателят се позакашля няколко пъти, но накрая тръгна.
— Не си местна, нали? — попита, загледан в панела пред себе си. Светлинките му започнаха да светват една по една, а когато блесна и жълтото на радиото, таблото оживя.
Поклатих глава и промърморих:
— Не съм.
— По нашия край подводните течения понякога стават много лоши — продължи Рой. — А и онзи пристан не е в никак добра форма. Имаш късмет, че те видях.
Затворих очи и пред мен изплуваха спомените за пристана и за течението, но най-натрапчив сред тях бе споменът за целувката. Миг по-късно обаче в съзнанието ми изникна образът на Хейдън — топлата му усмивка, онзи своенравен кичур руса коса, който непрекъснато падаше върху челото му, тайното намигване, с което ми подсказваше, че харесва нещо, топлите му кафяви очи,доверчивиятму поглед… Не, за нищо на света не трябва да му казвам за случилото се!
— Да, наистина имам късмет — изломотих.
Рой се извърна към мен и тогава забелязах, че има на челото си две миниатюрни бръчици. Веждите му бяха тъмни, но тук-там сред тях вече се забелязваха бели косъмчета.
— Благодаря ти, че ме спаси — побързах да добавя.
Той погледна към задния прозорец и включи пикапа на задна скорост.
— Няма проблеми — отвърна, превключи на първа и се насочи към края на импровизирания паркинг. Докато чакахме реда си, за да се включим в движението по главния път, той започна да почуква нетърпеливо с пръсти по волана.
— Ти беше голяма работа. Къде си се учил да плуваш така? — изрекох накрая, колкото да запълня неловката тишина.
— Голям комплимент от човек, който е плувал в… какво беше? Националният кръг, нали? — отбеляза той, като ме стрелна с очи.