Момичето зад щанда ме изгледа със сънливи очи насред кръглоликото си лице и изрече:
— Това ли ще бъде?
— Да, това.
Извадих портмонето си и измъкнах оттам пачка банкноти. Най-отдолу открих моята сгъната стодоларова банкнота, увита около петте двайсетачки — печалбата ми от облога с Рой. Върнах ги обратно в портмонето си и измъкнах двайсетачка от горната част на пачката.
Касиерката вече слагаше странните газирани напитки в хартиена торба, а аз си мислех за пътуването до дома, надявайки се да не попадна в задръстване, когато усетих, че някой ме потупва по рамото.
— Извинете?
Обърнах се и видях жена с червени панталони и синя блуза, застанала зад мен с кутия замразени броколи. Беше Арлин Флеч от службата по вписванията на Бийкън.
Тя се приведе и затворнически зашепна:
— Радвам се, че ви срещнах! Помните ли ме? От кметството?
— Разбира се! — кимнах усмихнато и поех хартиената торба от касиерката. — Обсъждахме недвижимите имоти.
Лицето на Арлин се сбърчи като на вампир, сблъскал се със сребърен кръст. После изражението ѝ поомекна и тя каза:
— Забравихте това в канцеларията ни.
И ми подаде листче, на което бях написала: „Франк и Дороти Годард“ — имената на родителите на баба ми, същите, които се опитах да открия в поземлените или имотните архиви. Листчето обаче бе предвидено за хвърляне. Колко странна трябва да бе тази жена, та да си го носи непрекъснато в джоба с надеждата да ме срещне? А смятаха за чудаци нас, нюйоркчаните!
— Благодаря, че… сте го запазили — изрекох, насилвайки се да се усмихна и поех листчето. — Както и за помощта ви оня ден.
И тръгнах към вратата.
Но Арлин тръгна след мен, покрай кашоните с прясна царевица и домати.
— О, за нищо! — рече, лавирайки умело покрай консервите с грах в другия край на пътеката. — Просто имах чувството, че пак ще ви срещна. Понякога нещата стават и случайно, нали знаете?
— Така е, да. Благодаря — отговорих, бутнах вратата и излязох навън.
Платих на момчето с луничките за бензина и се насочих към колата си, когато осъзнах, че Арлин продължава да ме следва с кутията замразени броколи в ръце. Спрях до колата, извадих ключовете си и изрекох любезно:
— Мога ли да направя нещо за вас?
По сбърченото като на гном личице на Арлин се разля усмивка.
— Намерих я! — възкликна триумфално.
— Да, виждам — отбелязах и размахах бележката с имената, за да се увери, че все още я пазя. Да не би да очакваше някакво възнаграждение?
Тя наклони глава, примижа дяволито и рече:
— О, не, не сте погледнали отзад! — размаха ръка. — Намерихкъщата! Къщата на баба ви! Ето, виждате ли? Отзад пише: „Брадли Дж. Портър и Сюзън X. Портър“. Това са настоящите собственици!
Обърнах на задната страна на листчето и видях въпросните имена, които тя бе написала. Както и адрес: „Комсток Драйв № 14“.
— Намерили сте къщата на баба ми? — възкликнах невярващо.
— Да, сър! — ухили се победоносно Арлин.
— Но аз прегледах всички индекси от началото на XX век и… ами, не знам, обаче прегледах всичко и нищо не открих!
Арлин пак се приведе към мен и прошепна:
— Е, очевидно сте пропуснали нещо, защото аз го открих! — и ми намигна.
Прииска ми се да я прегърна. Прииска ми се да я вдигна от земята и да я завъртя. Прииска ми се да целуна сбърченото ѝ гномско личице. Това поне щеше да придаде смисъл на пътуването ми. Но накрая се задоволих само с обичайните благодарности.
— Ще запиша адреса в моя джипиес и веднага ще отида там! — рекох.
— Вашият джипиес ли? — дръпна се възмутено тя. — Но нямате нужда от подобни неща, за да откриете къщата! Та тя е буквално зад ъгъла! — и продължи с витиеват набор от указания, които включваха четири завоя, кръстовище и един поток. Вероятно ме забеляза как пребледнявам, защото внезапно отсече: — Изглеждате ми малко объркана. Почакайте малко!
Отиде до колата си и се върна с карта на Бийкън, сгъната на три. Божичко, ама защо не ме остави да си използвам моя джипиес?!
Картата беше пожълтяла и миришеше на влажно мазе. Арлин издуха праха от нея, отвори я и я разстла върху капака на нечия тойота.
— Ето тук е! Точно това е Комсток Драйв! — извади розова химикалка и загради нещо, което си оставаше пълна загадка за мен.