— Тръгвате по Път 55, насам, после завивате наляво, след това надясно по Алгонкуин, завивате при Верик, тук пресичате потока и после на кръстовището вляво! — очерта ми маршрута с химикалката си. — Тук излизате при фермата „Кенлин“. Дълъг каменен зид. Няма начин да не я видите. Та минавате фермата и къщата, която търсите, е само още няколко улици надолу вдясно!
Главата ми се завъртя. Вдигнах картата и се престорих, че я разглеждам, но без да обръщам внимание на нищо друго освен на правописа на името „Комсток“, за да мога после да програмирам джипиеса си.
— Фермата „Кенлин“ ли казахте? — обадих се по едно време.
— О, това е просто стара ферма за боровинки — махна пренебрежително с ръка Арлин. — Но вече не отглеждат нищо. Представлява просто едно голямо парче земя, но няма начин да го пропуснете. Обградена е отвсякъде с висок каменен зид.
Почти можех да се закълна, че говори за мястото, покрай което току-що бях минала.
— Ето, заповядайте! — рече Арлин и ми натика картата в ръце.
Благодарих ѝ за пореден път, влязох в колата си и се отпуснах невярващо на седалката.Тя е намерила къщата! Намерила е къщата на баба ми!Исках да я видя, да я докосна, да я помириша. Исках да застана пред предната врата, където някога е стояла баба ми. Исках да тръгна по стъпките ѝ и да се потопя в гредите, гвоздеите и старата мазилка.
Отворих една от бутилките с безалкохолна бира. Студената течност се плъзна в гърлото ми, а аз се замислих отново за къщата и за това как ли изглежда. Но този път си мислех само хубави неща. Сигурно е малка и уютна, с дъски по пода, стръмни стълби и стаички със скосени тавани. Сигурно има тесни коридори, стари стъклени топки на вратите и махагонови мебели, полирани до блясък. И аз ще усетя духа на баба ми в гредите, дъските и мазилката.
Хвърлих картата на седалката до мен и програмирах джипиеса на „Комсток Драйв № 14“. На екрана на устройството веднага излезе списък с улици в региона, носещи името „Комсток“ — имаше една Комсток Лейн в Лудервил и Комсток Съркъл в Толанд, но Комсток Драйв не фигурираше никъде, включително и в Бийкън. С дълбока въздишка аз протегнах отново ръка към картата на Арлин и се опитах да осмисля маршрута, който тя ми начерта.
След това напуснах паркинга пред магазина и не след дълго отново се носех покрай дългия каменен зид. Да, фермата „Кенлин“. На третата пряка след фермата завих по улица „Комсток“.
Номер 14 се оказа къща в традиционния стил на ранните заселници, разположена на улица все с подобни къщи — бели двуетажни постройки с дървена облицовка отвън и с веранда с дървен парапет, опасваща цялата сграда. Над втория етаж се виждаха таванските прозорчета. В предния двор се извисяваше красив клен — на един от по-ниските му клони бе завързана дървена люлка. Жена в началото на трийсетте, облечена с къси дънкови панталони и зелена тениска, люлееше на люлката момиченце на около седем годинки.
Паркирах и се насочих към тях.
— Здравейте! — помахах им весело. — Приятно ми е, казвам се Елън Бранфорд! — и протегнах ръка към жената. — По принцип съм от Ню Йорк, но дойдох за няколко дена в Бийкън, защото баба ми е израснала тук.
— Наистина ли? Много ми е приятно! — усмихна се жената и стисна ръката ми. — Аз съм Сюзън Портър, а това е дъщеря ми Кейти.
— Много се извинявам, че ви притеснявам — продължих, — но причината, поради която спрях точно при вас, е, че… как да ви кажа… Ами, баба ми не само е израснала в Бийкън, но е израснала точнотук! — и кимнах по посока на къщата.
— В нашата къща? — възкликна Сюзън и очите ѝ блеснаха. — Шегувате се!
— Ни най-малко! — поклатих глава. — Получих адреса от службата по вписванията към кметството ви. Та се питах… Дали е възможно…
— Искате да я разгледате, нали? — кимна схватливо Сюзън и хвана ръката на дъщеря си.
— Точно така — кимнах и тихичко въздъхнах от облекчение.
После тръгнах след тях през моравата към къщата. Слънцето затопляше приятно гърба ми и аз си представих баба как някога е вървяла по същата морава. Бях сигурна, че стените на тази къща са съхранили спомените за моята баба и ще споделят с мен поне част от тях.
Поехме по стъпалата към верандата и Сюзън ме покани в ярко осветена от слънцето гостна — през отворените прозорци нахлуваше лек бриз. Загледах се с възхита в каменната камина, а от домакинята разбрах, че тя си е вървяла заедно с къщата. Опитах се да си представя баба ми в тази стая като младо момиче, но не успях да направя никаква връзка.
След това Сюзън ме отведе в дневната, по чийто под, подобно на сухопътни мини, бяха разпръснати всякакви играчки. Оттам преминахме в кухнята и трапезарията, в която имаше шкафове със стъклени витринки.