Леко замаяна, аз спрях на паркинга пред Общинската банка. От другата страна на улицата, на плажа, се виждаха няколко шезлонга и плажни кърпи, а сред вълните — малка група хора. Запътих се към вълнолома, приседнах и издишах бавно и продължително, продължавайки да мисля за баба ми и за Чет Къмингс, и за картината.
Небето беше изпъстрено с пухкави бели облачета, късното юнско слънце се плъзгаше по гребените на вълните. Обърнах се и се вторачих в редицата магазини и заведения: „Ресторант за три пени“, „Въдичарят“, „Недвижими имоти Харбърсайд“, „Тиндал и Грифин — адвокати“. Нещо ми се стори различно. Може би облицовката от червени тухлички на агенцията за недвижими имоти бе освежена. Или може би някой бе измил с пара бялата табела на офисите на адвокатите. Или може би на витрината на „Ресторант за три пени“ бяха сложили нови саксии с мушката. Просто червените им цветове изглеждаха доста по-ярки. Седях си на вълнолома, вдишвах с наслада соления морски въздух и си представях как баба седи тук с четка в ръка, а до нея — Чет Къмингс. Преди броени часове бях открила нещо много важно — прозорец към някогашния живот на баба ми. Живот, за който не знаех абсолютно нищо. За мен това откритие беше като дар, неочакван и прекрасен дар. Бях сигурна, че ми предстои да науча още много неща, за които нямах никаква представа. Засега не знаех какви са те, но знаех едно — че няма да напусна Бийкън. Поне засега.
Когато влязох в паркинга зад хотел „Виктори Ин“, с изненада установих, че половината места са вече заети. Което бе прекрасно за Пола, но не и за мен — започнах да се тревожа, че вече е дала стаята ми на друг.
— Забравихте ли нещо? — попита тя, когато се появих във фоайето. Огледа ме от горе до долу и допълни: — Може би стреличките за дартс?
Стреличките за дартс ли? Тя откъде знае за това? Вече започвах да схващам какво имат предвид хората, когато говорят за живота в малкия град.
— Не, аз…
— Аха, всъщностсе връщате! — отговори си сама тя, сочейки куфара ми.
— Да — кимнах и извадих портмонето си. — Излезе нещо ново, затова се налага да остана още няколко дена. Може би до неделя — плеснах кредитната си карта на плота и допълних: — Надявам се, че все още имате свободни стаи.
Тя отвори тефтера си с кожени корици, прелисти няколко страници, почеса се по брадичката и рече:
— Всъщност мога да ви сложа пак в апартамента с изглед към океана.
— Идеално! — отсякох и веднага записах името и адреса си в колонката „Пристигащи гости“. Вече си знаех упражнението.
Пола ми подаде ключа с панделката и аз поех отново по стълбите. Когато влязох в стаята, изведнъж ми се стори топла и уютна — морските пейзажи, порцелановите кана и леген, леглото с бялата кувертюра. Вдигнах куфара си върху поставката за багаж и извадих дрехите си. А тоалетните си принадлежности отнесох в банята.
От куфарчето си извадих жълт юридически бележник и го сложих върху казанчето на тоалетната заедно с друг бележник с бели листи, на чиято корица имаше рисунка на „Виктори Ин“. Извадих няколко химикалки и моливи от дъното на куфарчето си и ги сложих в чаша за вода. Накрая поставих чашата върху казанчето на тоалетната, редом до бележниците, и кимнах доволно. Новият ми офис.
Накрая затворих капака на тоалетната чиния, седнах, поех си дълбоко дъх и набрах мобилния телефон на Хейдън. Той вдигна след две иззвънявания.
— Хейдън, аз съм.
— Здрасти! Къде си? — звучеше весело, радостен, че чува гласа ми. — Мина ли вече Портланд?
Стиснах зъби, а после стиснах и телефона и отговорих:
— Всъщност все още съм в Бийкън. В хотел „Виктори Ин“.
— Още си в Бийкън? Наред ли е всичко при теб? Надявах се вече да си тръгнала!
Веднага усетих тревогата в гласа му, затова побързах да го успокоя:
— И аз така си мислех, но се случи нещо странно. Тъкмо се канех да се кача на магистралата, когато попаднах на жената от службата по вписванията и…
— Жената от къде?
— От службата по вписванията… в кметството — поясних и се загледах в компаса на стъпката под краката ми.
— И какво стана?
— Оказа се, че била открила адреса на къщата, където е израснала баба ми. Та аз отидох до тази къща и собственичката — жена на име Сюзън Портър — ме пусна без проблеми. И познай какво видях на тавана!
— Къде?
— На тавана! — повторих. — Направо няма да повярваш! Видях картина, рисувана от баба ми… на самата стена на този таван! Невероятно е, Хейдън! Собствениците започнали да правят там ремонт и съвсем случайно я открили… рисунка на баба ми и на Чет Къмингс. Двамата заедно. И тя е написала имената им отгоре, а отдолу се е подписала. И е много добра! Наистина страхотно изпипана картина!