Отново си представих рисунката на момичето и момчето, хванати за ръце, и ми се прииска Хейдън да бе тук, за да ги види.
— Нямах представа, че баба ти е рисувала.
— Така е. Затова е още по-удивително! — възкликнах, припомняйки си детайлите на цветята и зеленината, на съвсем живите изражения на лицата на баба ми и на Чет Къмингс, великолепната техника, която бе използвала при предаването на хамбара и на дърветата. — Ние също нямахме никаква представа. Досега.
— Направи ли снимки? Сети ли се да си извадиш фотоапарата?
Отново усетих как ремъкът на фотоапарата се изплъзва между пръстите ми, видях как „Никонът“ се гмурва безшумно към дъното на океана. Сърцето ми се сви при този спомен.
— Не, не се сетих — отговорих.
— Жалко.
Кимнах в мълчаливо съгласие.
— Е, в такъв случай ще тръгнеш утре сутринта — отбеляза той. — Но гледай да тръгнеш още при изгрев-слънце, за да избегнеш петъчния трафик. Пътят е дълъг и без спирките, на което не можеш да разчиташ, така че, ако тръгнеш към… да помислим…
— Хейдън — прекъснах го аз и от притеснение започнах да въртя ролката тоалетна хартия около стойката ѝ, — няма да си дойда до неделя.
И зачаках напрегнатата тишина да свърши.
Накрая:
— Почакай… нещо не схващам. Ами галавечерята утре вечер? Искаш да ми кажеш, че няма да дойдеш с мен?
Сведох очи към пода — вината ме влечеше надолу подобно на гравитацията.
— Хейдън, много съжалявам! Наистина! Но откриването на тази картина е като… като знак, че трябва да остана тук и да попълня липсващите парчета от живота на баба ми — отново си представих рисунката на баба и Чет. — И вече знам кой може да ми помогне да го направя — допълних. — Чет Къмингс. Той може да ми каже за баба ми много неща, които не знам! Разбираш ли ме, Хейдън? За детството ѝ, за младостта ѝ в Бийкън… Даже за тази картина. Сигурно ще науча неща, неизвестни дори за майка ми! Затова имам нужда от… още няколко дена.
Пак настъпи тишина и накрая Хейдън каза:
— Разбирам те, Елън. Знам, че трябва да го направиш — звучеше тихо, примирено. — Просто не очаквах да ти отнеме толкова дълго време. Наистина много ми се искаше да дойдеш на онази галавечеря с мен!
— Да, знам — промърморих, — Но ти обещавам, че ще ти се реванширам! Още не знам как, но ти обещавам!
И стиснах мобилния телефон, сякаш беше ръката му.
На следващата сутрин се събудих рано, с топка в стомаха си. Беше петък, а аз не възнамерявах да се прибера у дома. Представих си Хейдън как рови в гардероба си за правилната комбинация между костюм, риза и вратовръзка, които да облече за галавечерята. Щеше да поиска моето одобрение за избраното, а аз нямаше да бъда там, за да му го дам. Щеше да иска да седя до него по време на вечерята и да го гледам, докато получава наградата си и изнася благодарствената си реч. А аз нямаше да бъда там, за да го направя.
Въведох датата на рождения си ден върху клавиатурата на малкия сейф в гардероба и той се отвори. Извадих годежния си пръстен — диамантът проблесна в стотици нюанси. Опитах се да си сложа отново пръстена, но не се получи. Накрая, с помощта на малко крем за ръце, успях да го прекарам през кокалчето на пръста си. Стягаше ми, но поне отново бе на ръката ми.
Приседнах на ръба на леглото и започнах да въртя ръката си и да гледам как фасетките на диаманта улавят светлината. Преповтаряйки си наум разговора си с Хейдън, аз започнах да се чувствам все по-зле и по-зле. Не стига, че щях да пропусна галавечерята, която той очакваше с такова нетърпение, ами и не можах да снимам картината на баба с фотоапарата, който той ми беше подарил.
Затворих очи. Не исках да мисля за „Никона“, но някак си не можех да престана да мисля за него. А после си дадох сметка, че не мога да се върна в Ню Йорк без фотоапарат. Налагаше се да намеря тук някакъв магазин или, ако трябва, да отида и до Портланд, но да си купя нов.
Облякох се набързо и слязох в трапезарията. Беше пълна с гости, пристигнали през нощта. Огледах закуските, които се предлагаха на бюфета, прочитайки внимателно всеки от изписаните ръкописно етикетчета пред тях. Яйченият касерол със сирене и салам изглеждаше много вкусно — стори ми се, че долавям в него и лек аромат на люти чушки. Задържах се пред поднос с печени ябълки, пълни с орехи и покрити със захарна глазура, а после последвах аромата на канела и се озовах пред огромна купа домашни мюсли. Не пропуснах и платата с бананови хлебчета с ядки и боровинкови кифлички, мраморен кейк с кафе, овесени ядки, багети и огромната купа с прясна плодова салата.