Всичко изглеждаше изкусително, но аз изгарях от нетърпение да изпълня задачата, която си поставих, затова грабнах една багета и един банан и хукнах да търся Пола. Открих я на прага на кухнята — говореше с готвачката. И веднага я запитах дали знае някой добър магазин за фотоапарати.
— Нямате ли фотоапарат? — повдигна вежди тя. — Стори ми се, че онзи ден видях такъв на врата ви!
Зачудих се дали на този свят имаше нещо, което тази жена да не забележи.
— Така е, но този фотоапарат смъничко счупен— отговорих ѝ аз с нейните собствени думи. Това почти успя да ме накара да се усмихна, но болезненият спомен за „Никона“ се оказа по-силен.
— Да не сте фотографка? — попита тя, изпъна гръб и ме огледа подозрително.
— Не точно — отговорих. — Просто снимането ми е хоби. Но доста сериозно хоби.
Тя поклати глава и изрече:
— Е, обаче в Бийкън няма да можете да намерите магазин за фотоапарати. Трябва да отидете до Люисбъро. Едно време там имаше един магазин — „Брюстърс“. Може още да са в бизнеса.
— На какво разстояние оттук е Люисбъро?
— На около четирийсет и пет минути — каза тя. — Но това, разбира се, е смоятакола. С вашата сигурно ще бъде не повече от половин час.
Изведнъж се почувствах крайно неловко заради моето беемве, макар че не бях напълно сигурна защо. Когато излязох на паркинга, чрез интернета на мобилния си телефон се сдобих с адреса на магазина „Фотоапарати и камери Брюстърс“. Магазинът си беше все още с Люисбъро, а когато им се обадих, мъжът, който отговори, ми съобщи, че продават и „Никони“. Това вече беше добра новина. Изключих телефона с дълбока въздишка на облекчение, което се превърна в удовлетворение, докато карах към къщата на Чет Къмингс.
Но към момента, когато завих в неговата улица, настроението ми отново се помрачи. Видях алеята и зеленото ауди, което си беше паркирано все на същото място. Нямаше никаква друга кола, което означаваше, че той пак не си беше вкъщи. Подкарах бавно към къщата, питайки се дали има смисъл да излизам от колата и да чукам на вратата. За всеки случай. Обаче после видях на съседната алея бялото волво. За нищо на света не исках да се разправям отново с онази любопитна съседка.
Силно разочарована, аз минах все така бавно покрай къщата и не щеш ли, на вратата зърнах някакво листче. Това беше първият признак на живот, който виждах, откакто бях започнала да търся Чет, ако не броим колата му. В края на улицата бързо направих обратен завой, а когато стигнах на няколко къщи от неговата, завих до тротоара и спрях. После се втурнах към къщата на Къмингс, криейки се зад дърветата, храстите и оградите, за да не ме види съседката, а когато стигнах до къщата на Чет, се стрелнах светкавично към верандата.
Бележката беше написана с дебел черен текст маркер върху бяло листче, залепено за вратата с прозрачно тиксо.
Майк,
ще се върна в 5.
ЧРК
ЧРК. Честър Р. Къмингс.Това беше Чет. Значи в крайна сметка не беше заминал извън града. Щеше да се върне в дома си в пет часа, така че, ако се отбия мъничко преди това, бих могла да го хвана. Идеално! Толкова се зарадвах, че ми идваше да затанцувам ту-степ още тук, на верандата. Но се върнах по същия маршрут — зад дърветата, храстите и оградите — докато не се озовах до колата си и не седнах зад волана.
След като стана ясно, че ще се върна тук следобед, настроих джипиеса си за Люисбъро — разстояние, което компютърът изчисли на около четирийсет минути. Излязох от Бийкън и поех на север по магистралата, обградена от двете страни с борове. Хоризонтът пред мен беше изпълнен с още борове и огромно, яркосиньо небе. От тази гледка би излязла страхотна снимка, което моментално ме накара да си представя как ще я уловя в обектива си. Ще задържа магистралата и дърветата по-близо до долната част на рамката, а небето ще оставя да се разкрие и да изпълни останалата част от пространството.
Композиция.
Това бе една от любимите теми на баба ми. Именно тя ми бе подарила моят първи добър фотоапарат — стар „Никон Ф.“ Солиден, напълно механичен, още по онова време считан за антика. Баба ми го връчи през лятото, когато навърших тринайсет — когато гостувах на нея и дядо за две седмици в къщата им на Щайнер Стрийт в Сан Франциско.
— Мисля, че е крайно време да надскочиш този твой малък „Кодак“ — бе казала баба, влизайки в стаята, в която винаги отсядах, когато им гостувах. Наричах я „градинската стая“, защото имаше бяло дървено легло, бледозелен килим и тапет с лози и цветя.