Тя ми подаде кутия, опакована с хартия с цвят лавандула. И от нея извадих тежък, черен, хромиран фотоапарат с черен ремък.
Съзерцавах го слисано няколко минути и накрая успях да промърморя едно „благодаря“.
— Не е нов — поясни баба ми. — Но човекът, от когото го купих, се е грижил много добре за него. Подобни апарати използват само професионалистите! — и ми намигна.
Не че не знаех. Този апарат беше огромна стъпка напред от стария ми „Кодак“, който не изискваше нищо друго, освен да погледнеш през окуляра и да натиснеш копчето.
А „Никонът“ беше в съвсем друга категория — изискваше доста добри познания за рефлекторните камери със сменяеми обективи. Налагаше се да се науча как собственоръчно да нагласям фокуса, кога да отварям и затварям блендата и как да определям експонирането на кадъра с помощта на скоростта на затвора и останалите неща. Единственото автоматично нещо в този апарат беше светломерът.
Затворих се в бърлогата на баба и дядо с ръководството за употреба, което беше доста опърпано от отваряне, свих се на едно от канапетата им и четох в продължение на два часа. Докато баба не дойде да ме търси.
— А аз си мислех, че вече си изщракала четири ленти! — възкликна, застанала на прага. — Хайде, оставяй това ръководство и да излизаме.
Тръгнах след нея. Излязохме.
— Ама аз още не съм успяла да схвана тези работи със скоростта на затвора! — извих, докато пресичах улицата след нея.
Тя ме отведе в парка Аламо Скуеър, чак до върха на хълма, откъдето се виждаше как залязващото слънце къпе хоризонта на града в златисто.
— Първо трябва да науча устройството, преди да стана добра! — продължих да настоявам. — Този апарат не е като стария ми!
— Глупости! — махна с ръка тя. — Не бих се притеснявала за това. Всичко си идва с времето!
Аз увесих апарата на врата си, а тя застана зад мен и се заигра с плитките ми. После започна бавно да ме обръща, за да видя града от всички посоки. Дърветата и пейките в парка, блокове, издигащи се по ръба на склоновете, бялата пирамида Трансамерика, общината на Сан Франциско и редицата ярки викториански къщи, наречени „Рисуваните дами“, една от които бе къщата на баба и дядо.
— Но ако не наглася нещата правилно, снимката може да стане твърде светла или твърде тъмна, или…
— Божичко, колко технична си станала! — засмя се баба. Наблизо спря жълто такси и погълна група туристи, които говореха с френски акцент. Баба ми ме прегърна.
— Най-важното в една картина — започна, протегнала ръка към хоризонта — е композицията! В случая онова, което очите ти изберат да снимат. Те решават какво да остане в рамката и какво да излезе от нея — посочи към фотоапарата на врата ми. — Когато погледнеш през окуляра, трябва да си сигурна кое има смисъл. Трябва да се запиташ дали няма по-добър начин, по който да погледнеш на сцената пред теб — може би някакъв по-добър начин, такъв, за какъвто не си се сещала. Всяко едно нещо, Елън, може да бъде видяно по много и различни начини!
Приклекна на моето ниво и нежно докосна брадичката ми.
— Това е дарба, на която никой не може да те научи. Хората или я имат, или я нямат — целуна ме по темето на главата. — Но не мисля, че има смисъл да се притесняваш. Виждала съм снимките ти. И ти гарантирам, че тиимаштази дарба!
Никога не би ми хрумвало да поставям под въпрос познанията на моята баба за фотографията и композицията. Но и никога не се бях запитвала от каква позиция говори толкова авторитетно. Сигурно защото тогава смятах, че баба ми просто знае всичко на света.
По-късно на същата вечер, докато родителите ми се приготвяха да излязат на вечеря, аз казах на мама какво ми бе казала баба.
— И откъде накъде баба ти ще знае толкова неща за композицията?! — изсмя се майка ми и вдигна към косата си шишето с лак за коса.
И докато майка ми разпръскваше по главата си гъста мъгла от химикали, аз се взирах невиждащо в черно-белите плочки на пода в банята. Чувствах се обидена заради баба, но нямах представа как да я защитя. Не можех да предложа нищо конкретно като доказателство за нейните познания. И въпреки това бях убедена, че казаното от баба ми е самата истина.
Трийсет и две минути след като напуснах Бийкън, аз слязох от магистралата на отбивката за Люисбъро и водена от знаците, се озовах в търговския район на града. „Брюстърс“ се оказа на първия етаж на стара двуетажна тухлена сграда, притиснат между магазин за антики и магазин за дрехи.
Пристъпих в дълго, тясно и зле осветено пространство. Въздухът беше сух и миришеше някак си на стари предмети и вестници, но иначе магазинът беше претъпкан с всякакво фотографско оборудване — апарати, обективи, триножници, филтри, светкавици и други части, всички до една подредени в стари дъбови шкафове със стъклени витрини. Зад щанда мъж с очила в сиви рамки разговаряше с един тийнейджър и баща му за светкавиците.