— Ама, разбира се, че беше художник! Нали с това влезе в колежа?! Учеше изобразително изкуство!
Влязла е в колеж? Изобразително изкуство? Не, не може да бъде. Този човек има някаква грешка. Баба е учила в Станфорд и е взела диплома по литература, не по изобразително изкуство. Очевидно я бъркаше с някого другиго.
— Наистина, госпожице! — сякаш прочел мислите ми, добави старецът. — Замина да става художник. Истински художник, със съответното образование. Но за съжаление след това никога повече не се върна при нас.
— Какво искате да кажете?
Уейд се приведе над щанда и зашепна доверително:
— Вижте сега, тя излизаше с едно момче, Чет. Семейството му живее в Бийкън от много поколения. Мило момче беше. И двамата имаха много сериозна връзка. Всички смятаха, че ще се оженят. Но после Рути замина в колеж и малко след това разбрахме, че срещнала друго момче. Някакъв си доктор или студент по медицина — сви рамене, облакъти се на щанда и допълни тъжно: — И с това всичко свърши. Онзи градски хитрец ни открадна нашата Рути.
— Кой, докторът ли?
Уейд кимна.
Представих си как баба ми е излизала с Чет, после е заминала в колежа, скъсала е с Чет и се е омъжила за… е, определено ми беше малко странно да чуя как наричат дядо ми „градски хитрец“.
— Не мога да повярвам, че сте познавали баба ми! — предпочетох да се върна на основната тема аз. — Научих толкова много неща за нея, откакто пристигнах в Мейн!
Извадих кредитната си карта и я поставих на щанда.
— Ще купите ли фотоапарата?
Кимнах. Уейд го сложи в кутията му, а после прекара кредитната ми карта през устройството.
— Какво стана с Чет? — попитах.
— С Чет ли? Честно да ви кажа, не си спомням — отговори старецът, докато ми връчваше касовата бележка и химикалка. Сложи кутията с апарата в торбичка и допълни: — Ще ми се да знаех повече, след като Рути е била ваша баба, но… — заобиколи щанда и ми връчи тържествено торбичката. После ме изгледа, наклони глава, намигна и рече: — Знаете ли кой може би ще може да ви каже?
— Кой?
— Лила Фолк — отговори той и бавно кимна. — Тя беше голяма приятелка с Рут.
— Лила Фолк значи, а? — повторих, докато си вземах покупката.
— Да, тя. Последното, което чух за нея, бе, че си е все така в Мейн, но живее в някакъв старчески дом. Доколкото си спомням — в Китък. Да, ако някой може да ви разкаже повече, това е само тя!
Извадих подарената химикалка и записах с нея името на Лила Фолк на задната страна на касовата бележка.
— Аз съм отседнала в Бийкън — казах. — Къде спрямо него се намира Китък?
— На север — махна неопределено с ръка Уейд. — На север и от Бийкън, и от нас тук.
— На колко път разстояние?
— С какви конски сили сте?
— Конски сили ли? — изгледах го неразбиращо, но после се сетих: — О, да! Ами, имам беемве.
Той се ухили и отсече:
— В такъв случай за вас ще бъде не повече от час!
ДЕВЕТА ГЛАВА
Господин Къмингс
Седях в колата си, паркирана малко по-надолу от магазина за фотоапарати, и търсех номера на старческия дом „Света Агнес“ чрез интернет браузъра на телефона ми. Не беше никак трудно да го открия — оказа се единственият старчески дом в Китък. И не само в Китък, но и за цялата околност. В рекламата му пишеше: „Обслужва общностите на Китък, Северно Праути, Южно Праути и Лаудън“, следвани от още няколко града.
Жената, която вдигна телефона, потвърди, че Лила Фолк действително живее при тях, но ми предложи да ѝ отида на посещение утре.
— Петъчните ни следобеди са доста наситени с дейности — поясни. — След малко започват музикалните изпълнения, а след това някои от нашите обитатели имат час по художествени занаяти. Утре обаче няма нищо, така че можете спокойно да дойдете. Ще ви бъде ли удобно към един-два часа следобед?
Извадих календара си и погледнах страницата за събота. Беше абсолютно празна.
— Да, мисля, че ще мога да го вмъкна в програмата си — отговорих.
Появих се на Дорсет Лейн в четири часа. Давах си сметка, че е доста рано, но не исках да рискувам и да изпусна отново Чет Къмингс. И веднага забелязах нещо много различно — до зеленото ауди беше паркиран син джип. „Това е то, бабо! — казах си развълнувано. — Най-сетне ще мога да му дам писмото ти!“
Паркирах пред къщата, грабнах плика с писмото в него и се запътих към предната врата. Почуках силно. Никакво движение отвътре. След още няколко почуквания резултатът бе все същият.
„Не може да не си е у дома!“ — казах си, докато слизах по стълбите и се насочвах към моравата. Обърнах се и се втренчих в къщата. Може би си е свалил слуховия апарат. Заобиколих и заоглеждах прозорците. Когато стигнах до дневната, забелязах метната на облегалката на един стол тъмносиня канадка. Забелязах също така, че купчината писма, която бях зърнала преди два дена, я нямаше.