Почти се бях върнала отпред, когато зърнах на земята алуминиева стълба. Заковах се на място, погледнах към прозореца на втория етаж над главата си, а после обратно към стълбата. Може и да се получи. Сигурно Чет Къмингс си бе свалил слуховия апарат или пък гледа телевизия и е надул звука — както някога правеше баба. Няма начин да не е горе, но единственият начин да се уверя, бе да се кача по стълбата.
Пъхнах писмото на баба в джоба си, а после вдигнах стълбата и я опрях в къщата. Изкатерих първите две стъпала, казах си, че не трябва да поглеждам надолу, и продължих. Когато надникнах през прозореца на горния етаж, видях стая със сив килим, дървено бюро с книги и листи отгоре и цяла стена бели рафтове за книги. На един от рафтовете зърнах нещо, което ме накара да онемея — стар механичен фотоапарат. Знаех какъв не е — не беше „Никон“, но не можех да определя оттук какъв е. Може би „Лайка“? Продължих да се взирам, опитвайки се да фокусирам името на производителя.
И точно тогава чух под себе си глас. Мъжки глас. Ядосан глас.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?
Застинах на място. Кокалчетата на ръцете ми, с които се държах за стълбата, побеляха от стискане. А после погледнах надолу. Облечен в дънки и тъмносиня тениска, със стара бейзболна шапка на главата с логото на фирма за поддържане на водопроводната инсталация, стоеше Рой. Рой, моля ви се! Очевидно не можех да избягам от този човек. Той беше навсякъде. И ме хващаше все в най-унизителните моменти. Огледах се, за да проверя дали някой пак не ми снима.
— Имам малко работа тук — отговорих с хладен тон. Все още му бях бясна за начина, но който бе реагирал, след като си тръгнахме от „Въдичарят“. И изобщо не му влизаше в работа какво правя тук.
Той заслони очи с ръка, примижа и възкликна:
— О, боже! Ама това си ти!
Слязох от стълбата колкото ми бе възможно по-грациозно, усещайки през цялото време погледа на Рой върху себе си.
— Да, аз съм — казах, слизайки от последното стъпало. Забелязах, че не се е бръснал поне от един ден.
— Какво правиш тук? И защо надничаш така в чуждите къщи? — извика властно той.
— Какво правя тук аз ли? — не му останах длъжна. — Атикакво правиш тук?! Да не би да ме преследваш? Какво изобщо става тук?
Той ме изгледа слисано и възкликна:
— Азда преследвамтеб?! Бих казал, че е точно обратното!
— Виж какво, имам си работа тук — казах. — Опитвам се да открия един човек.
Рой погледна първо към стълбата, после към мен и отбеляза:
— И така ли се опитваш да намериш хората? Като надничаш през прозорците им?
Вдигнах глава, изпънах гръб и отсякох:
— Не мисля, че съм длъжна да отговарям на въпросите ти. — той беше точно толкова любопитен, колкото и съседката на Чет. — И между другото — допълних злобно, — влязъл си незаконно в чужда собственост!
— Не,тиси влязла незаконно в чужда собственост! — посочи ме той. — Защото това емоятакъща!
Неговата къща ли?Неговатакъща?! Как така неговата къща? Мозъкът ми автоматично защрака, опитвайки се да схване къде бе допуснал грешка. Бях използвала адреса от писмото на баба ми, като за всеки случай го бях потвърдила чрез два указателя в интернет и чрез данъчния сайт. Честър Р. Къмингс, „Дорсет Лейн“ № 55. Това беше адресът. И въпреки цялото ми старание очевидно бях допуснала някаква грешка. Фамилията на Рой също бе Къмингс, но той не беше този Къмингс, който ми трябваше. Не можех да повярвам, че бях изгубила цели четири дена в празни надежди. И не само бях изгубила четири дена, а и нямаше да мога да бъда до Хейдън на галавечерята! И защо? За да разбера, че не знам дори адреса на Чет Къмингс!
— Нямах представа, че това е твоята къща — промърморих. — Ако знаех, изобщо нямаше да припаря дотук. Очевидно са ми дали грешен адрес.
Обърнах се и тръгнах към предния двор.
— Искаш да кажеш, че няма да ми оставиш жалбата, която си подала срещу мен? — подвикна Рой.
— Моля? — завъртях се аз на пета.
Той се приближи, вторачи се в мен, свали шапката си и прокара пръсти през косата си.
— Или може би си намерила някого другиго, когото да съдиш — рече и сложи обратно шапката на главата си. — Но да знаеш, че адвокатите от големите градове изобщо не ме плашат! И те си обуват панталоните, като пъхат по един крак във всеки крачол — като всички останали! Или би трябвало да кажа по-скоро, че си обличат полите?