Усещах, че се шегува, но не зърнах по лицето му дори намек за усмивка.
— Ами… да, но това беше доста отдавна — промърморих, загледана в капките вода, които продължаваха да се стичат от косата върху ризата му.
Косата му се оказа гъста, тъмна и чуплива, и съвсем леко прошарена, което обаче го правеше още по-привлекателен. Не можех да не се зачудя как ли би изглеждал в костюм. Вместо това попитах:
— Да не би да си бил… спасител?
— Нищо подобно — отговори той, докато се включваше в движението по главния път.
— Значи си се учил…
— Между другото — отговори той с леко свиване на рамене, докато протягаше ръка да включи парното. — Къде си отседнала?
Между другото ли? И как точно човек се научава да плува по подобен начин просто между другото? Щом просто между другото бе постигнал такъв стил, значи, ако беше тренирал, сигурно щеше да стане олимпийски шампион! Поставих ръцете си пред решетката на парното — най-сетне топлина!
— Къде каза, че си отседнала? — повтори въпроса си той.
— Във „Виктори Ин“ — отговорих, забелязвайки малък белег в горната част на носа му, точно под лявото око.
— Аха, значи при Пола — кимна той. — И си в града за… колко време?
— Не много — отговорих. — Съвсем за кратко.
— Не знам за колко си дошла, но смятам, че трябва да се погрижиш за тази твоя рана.
— Каква рана? — извиках стреснато и се опитах да се погледна в огледалото за обратно виждане, но такова нямаше.
Той посочи към лицето ми и поясни:
— От порязване. На брадичката ти.
Докоснах брадичката си. И видях кръв по пръстите си.
Рой отново спря и включи мигача. После рече:
— Няма да е зле да те позашият. Познавам един доктор в Норт Хадъм и мога да те закарам, ако…
Усетих как към лицето ми нахлува топлина и макар и да не се виждах, вече знаех, че бузите ми пак са пламнали от срам.
— Не, не! — започнах да ръкомахам ужасено. — Няма нужда! Наистина!
Не знам защо, но дори самата мисъл, че той би могъл да ме закара в друг град, при някакъв лекар, беше някак си… обезпокоителна. За нищо на света!
— За мен не би било никакъв проблем — отбеляза той, очевидно не схванал причината за отказа ми. Усмихна се и разкри две красиви трапчинки. — С него бяхме съученици и добри приятели и съм сигурен, че той няма да…
— Виж какво — вдигнах ръка, за да го спра, и още повече се изчервих, — оценявам помощта ти, но може би е най-добре да сляза още сега и да продължа пеша. Не е далече, а вече и без това ти отнех твърде много от ценното време.
Бръчиците по челото му се превърнаха в дълбоки бразди, когато отсече:
— Никъде няма да ходиш! — изчака една кола, която пресичаше пътя ни, и добави: — Не исках да се натрапвам. Просто мисля, че е добре да те прегледа лекар.
Хвана внимателно брадичката ми, извърна лицето ми, за да ме огледа по-добре, и аз усетих как през тялото ми преминава мълния.
— Добре съм! — отсякох и изправих рязко гръб. — Аз… такова… утре си тръгвам — запелтечих — и… ъммм… веднага ще отида при личния си лекар, когато се прибера в Манхатън.
— Както желаеш — сви рамене Рой, докато вземаше левия завой към хотелчето „Виктори Ин“.
Загледах се през прозореца, питайки се дали няма да е добре да кажа нещо за целувката, да му дам да разбере, че съжалявам. В крайна сметка не исках той да си помисли, че… Всъщност не исках да си помисли каквото и да било и точка.
— Съжалявам за случилото се там — изтърсих.
Той ме погледна изненадано и отвърна:
— Не е необходимо да се извиняваш. Подводните течения са много опасни. Всеки може да попадне на тях и…
— Нямах предвид подводните течения — рекох, докато той спираше пикапа пред хотела. — Исках да кажа за другото… — но не успях да изрека думата.
Рой превключи на задна, за да паркира, после се отпусна назад в седалката си и прокара пръсти по волана.
— Не се притеснявай — отбеляза със свиване на рамене. — В крайна сметка беше просто една целувка.
И ако това бе предназначено да ме накара да се почувствам по-добре, не успя. Сега пък се почувствах обидена, сякаш случилото се изобщо не го беше засегнало.
— Честно да ти кажа — изтърсих, — мисля, че хората в Мейн би трябвало да поддържат пристаните си в по-добро състояние! — усетих, че гласът ми е станал заядлив, но не можех да се сдържа. — Можех сериозно да се нараня, когато паднах от онова нещо там!
Рой ме изгледа шокирано и накрая изрече:
— Е, радвам се, че не се нарани — такава талантлива плувкиня като теб да се нарани! Радвам се също така, че бях там, за да те спася! — и смъкна сенника, за да се спаси от късното следобедно слънце, което изпълваше цялата седалка на пикала със златисти отблясъци.