Между клоните на близкия бук пропълзя бледата светлина на слънцето и започна да хвърля странни геометрични отблясъци по тревата.
— Виж какво — изрекох, не желаеща да се разправям повече с когото и да било, — просто се опитвам да предам едно писмо. Но както виждам, фамилията „Къмингс“ е доста често срещана по тези места — въздъхнах и добавих: — Надявам се само Чет Къмингс да е по-разбран човек от теб.
Обърнах се и се насочих към колата си.
А после Рой ми подвикна:
— Аз го познавам!
Заковах се на място. Той познава Чет Къмингс? Наистина го познава? Бях попаднала на грешния адрес и на грешния Къмингс, но ето че той го познаваше. В Ню Йорк шансовете за подобно съвпадение бяха едно на…
Но сега не се намирах в Ню Йорк. Това беше Бийкън, което ми подсказа, че шансовете подобно съвпадение да се случи в Бийкън бяха… ами просто бяха доста големи. И сигурно не за първи път някой бъркаше хора с една и съща фамилия.
— Ти го познаваш? — възкликнах и се обърнах към Рой.
— Няма как да не го познавам! — отсече той. — Това е чичо ми.
— Чичо ти ли? Чет Къмингс ти е чичо? Сигурен ли си? Така де, имам предвид заЧетКъмингс!
— Естествено — кимна Рой. — Би трябвало да познавам семейството си, нали така?
Неговото семейство значи. Направо не можех да повярвам! В съзнанието ми отново изплува представата как двамата с Чет си седим в уютна кухня и си бъбрим на чай и бисквити.
Но после Рой ме огледа подозрително и отбеляза:
— Значи ти си оная, която напоследък е идвала и е душила наоколо.
Усетих как вратът ми пламва, а след него и лицето ми.
— Не съм душила наоколо.
— Една съседка ми каза, че някаква жена идвала тук всеки ден, чукала, викала името ми и надничала през прозорците. Каза, че жената била с черна кола с нюйоркска регистрация — посочи към моето беемве. — Това твоята кола ли е?
Но защо винаги трябва да ме кара да се оправдавам за нещо?! Скръстих ръце пред гърди и отсякох:
— Да, това е моята кола! И да, точно аз идвах тук! Просто търсех чичо ти!
Нещо проблесна в очите на Рой, когато изрече:
— Значи не си търсела мен, така ли?
Откъде накъде ще търся него с неугледната му сянка в края на деня и с опърпаните дънки?
— Теб ли? — засмях се високо. — Вече ти казах — не, не съм търсила теб!
— И за какво ти трябва чичо ми? Да не би да искаш да съдиш и него?
Това вече беше прекалено!
— За бога, не съм дошла тук да съдя когото и да било! — извиках и вдигнах възмутено ръце. — Просто баба ми ме помоли да направя нещо за нея, което ме доведе в Бийкън!
— Аха, значи всъщност баба ти е тази, която е решила да ни съди!
Над главите ни премина сив облак. Аз затворих очи и започнах да броя до десет. Трябваше да се успокоя, иначе пак щях да се озова в „Бюгъл“, само че този път в полицейските сводки, обвинена в опит за убийство.
— Никой не иска да съди никого — изрекох накрая. — Изобщо не става въпрос за съдебни дела!
И пак се насочих към колата си, мислейки си за баба ми, за обещанието ми да занеса писмото ѝ и за това как накрая всичко се обърка. Съжалявам, бабо! Много съжалявам! Очите ми се насълзиха.
И после усетих как някой ме дърпа леко за ръкава.
— Елън, почакай…
Завъртях се на пети. Разтреперих се цялата. Всичко, което бях сдържала от погребението на баба си насам — гневът за смъртта ѝ, скръбта, тъгата, самотата — всичко избликна изведнъж.
— Баба ми почина миналата седмица! — изкрещях и сълзите рукнаха по бузите ми и по блузата. — Дойдох тук заради нея! Защото точно преди да умре, тя ме помоли да донеса нещо на чичо ти — едно писмо! И го сложих в плик на фирмата ми, защото… не знам точно, може би, за да го запазя! — сведох очи. — Е, това е! И въобще не ми пука какво ще си помислиш!
Обърнах се да си вървя, но Рой ме хвана за ръката.
— Елън, почакай, моля те! — нечии китайски висулки запяха, раздвижени от лекия бриз. — Съжалявам за баба ти! Наистина съжалявам!
Една пчела се поклати лениво над цвят на детелина, а после отлетя. Небето притъмня. И аз осъзнах, че всъщност копнея да говоря за баба си, имам нужда да поговоря с някого за нея.
— Двете бяхме много близки — изрекох с треперещ глас. — Тя беше всичко за мен! А сега нея я няма и аз съм тук, и всичко се проваля, и аз не мога да изпълня последното ѝ желание, и имам чувството, че съм едно голямо разочарование за нея!
— Нищо подобно — поклати глава Рой. — Не си никакво разочарование. А аз ти дължа голямо извинение! Много съжалявам за всичко, което ти наговорих!
— Не разбирам едно нещо — подсмръкнах и изтрих сълзите си с ръка. — Защо си мислеше, че се опитвам да те дам под съд?
— Защото така правят адвокатите. Когато видях онзи плик с името си…