— Не всички адвокати правят така! — отсякох. — Или аз поне не правя така!
— Окей — кимна той.
Стояхме насред предния му двор и мълчахме. Накрая той ме попита дали нося писмото. Извадих го от джоба си и двамата приседнахме на дървената пейка. Рой свали бейзболната си шапка, протегна ръка към плика и попита:
— Какво пише там?
— Съжалявам, но не мога да обсъждам това с теб — рекох и дръпнах писмото. — Ще трябва да помолиш чичо си да ти каже. Това неговата къща ли е?
Рой кимна.
— Съжалявам, но бях помолена да му връча писмото лично.
Рой погледна плика в ръката ми, а после погледна мен и каза:
— Елън, всяка работа на чичо ми е моя работа.
— Е, може и ти да се грижиш за него, но…
— Нямам предвид това — синьото на очите му стана млечносиньо, крайчетата на устните му се отпуснаха примирено. Вече с доста по-тих глас той допълни: — В крайна сметка ще трябва да се задоволиш с мен, защото чичо ми почина.
Изведнъж сякаш всичкият въздух от дробовете ми ме напусна, оставяйки ме празна, безжизнена. Единственото нещо, което можех да сторя за баба ми, вече бе станало невъзможно за изпълнение. Мъжът, когото бе обичала като момиче, си бе занимал от този свят.
— Съжалявам — отроних, втренчена в плика, в името „Г-н Къмингс“ и в червената салвия, която растеше по ръба на предната морава на Рой.
— Кога… — започнах, но не довърших. Върху ръката ми се приземи една дъждовна капка.
— През март.
Значи преди три месеца. Само преди три месеца.
— Много съжалявам! — повторих. И наистина съжалявах. Съжалявах за Рой, съжалявах за себе си, че се провалих в изпълнението на мисията си, съжалявах и за баба си.
Рой постави ръка на рамото ми и попита:
— Не мислиш ли, че ще бъде добре да ми кажеш за какво става въпрос?
Мрежестата врата се отвори и от къщата се появи котката на черни и кафяви ивици, която преди два дни бях видяла да спи на масата. Мина величествено по верандата, слезе на моравата и скочи на облегалката на пейката, между нас. Подуши косата ми, а после отри приятелски глава о бузата ми.
— Мистър Пади, ела тук! — скастри го Рой и го прегърна.
Животинчето се оказа момче. Протегнах ръка и погалих меката глава на котарака. А после отговорих:
— Казах ти всичко, което знам. Баба ми поиска от мен да предам това писмо на чичо ти — котаракът започна да преде доволно в скута на Рой — нисък, гърлен, хипнотизиращ звук.
— Може ли да го видя? — гласът на Рой беше тих, почти като шепот.
Стиснах здраво плика. Не исках да му го дам. Не така трябваше да се случи. Сега трябваше да говоря с Чет. А това не беше правилно.
Рой остави внимателно котарака на земята и той хукна по двора между къщата и живия плет.
— Елън, искам да видя това писмо! Моля те! — и протегна ръка.
Накрая, макар и неохотно, му връчих писмото.
Той го задържа за момент, преди да го отвори, а после извади бледосиния лист хартия, покрит с почерка на баба ми, и започна да чете. След известно време вдигна очи.
— Защо си е мислела, че чичо ми ще ѝ върне писмото или ще го изхвърли?
— Продължи да четеш и ще разбереш — кимнах и усетих втора капка дъжд върху ръката си.
Рой насочи очи към писмото, но скоро пак ме погледна.
— Значи е искала да поправи нещата. Какво по-точно? — погледна ме въпросително.
— Нямам представа — поклатих глава. — Надявах се да го науча от чичо ти.
Рой продължи да чете.
— А, Южна Каролина — изрече след малко. — Да, чичо ми действително живя там дълго време, но преди три години се върна в Бийкън. Очевидно баба ти е била доста изненадана, когато е открила, че той живее тук.
Продължи да чете, като от време на време кимаше.
— Аха, ясно — изрече накрая. — Били са влюбени.
— Така е — кимнах. — Били са влюбени.
— „Ако не те бях напуснала така, както го направих — зачете на глас от писмото Рой, — ти никога нямаше да напуснеш Бийкън и никога нямаше да загубиш онова, което значеше толкова много за теб. Цял живот съм се чувствала отговорна за тази твоя загуба и дълбоко съжалявам за всичко, което ти причиних!“ — погледна ме. — Какво е имала предвид под нещото, което е значело толкова много за него? Какво е било то?
— Нямам представа — пак поклатих глава. — И всъщност не разбирам нищо от написаното. Баба не е споделяла с мен нищо по този въпрос. Само каза, че иска да го предам на чичо ти.
Рой приглади хартията с ръка и зачете писмото втори път. Дъждовните капки зачестиха.
— Ясно е обаче, че го е изоставила заради друг мъж — отбеляза по едно време.
— Да, заради дядо ми — кимнах.
— Аха! — светнаха очите на Рой. — Значи дядо ти — помести се леко на пейката към мен и усетих крака му да допира моя.