— Ясно — въздъхна Рой и ми върна писмото.
Въздухът се изпълни с онзи характерен метален мирис на предстоящ дъжд. Зачудих се кога ли небето ще се разтвори и ще ни залее до кости. Забелязах, че Рой се е втренчил в писмото в ръката ми. А после осъзнах, че всъщност се е втренчил в годежния ми пръстен.
Настъпи напрегната тишина. Накрая той каза:
— Значи ще се омъжваш — и не свали нито за миг очи от пръстена.
— Да — отговорих, но неочаквано ми стана адски неудобно. Усетих в стомаха си някаква странна тежест.
Той протегна ръка надолу, откъсна няколко стръкчета трева и започна да ги оглежда. После рече:
— Не го бях забелязал до този момент.
— Наложи се да го сваля — промърморих, изпълнена с огромно чувство за вина, сякаш нарочно го бях подвела. — Още първия ден, когато пристигнах тук, пръстите ми се подуха — опитах се да се изсмея. — Бяха подути дори много повече от сега — показах ръката си. — Сигурно е от соления въздух…
Той кимна и завъртя между пръстите си стръкче трева. После го пусна да отлети с вятъра.
Върху писмото капна едра капка дъжд, образувайки голяма локвичка мастило. Попих я с пръсти, а после сгънах писмото и го върнах обратно в плика.
Мистър Пади се материализира от някъде и започна да се отърква о краката на Рой.
— Очевидно поуката от това писмо е — рече Рой, докато се изправяше, — че чичо ми е обичал баба ти, но тя е обичала дядо ти.
Капките дъжд забарабаниха по ръката ми като палки. Изправих се и огледах небето, превърнало се в сивкав покров над нас.
— Но какво се казваше там, помниш ли? Че така е било по-лесно, нали? Че така е успяла да скъса по-лесно? Защо ми се струва, че по някое време баба ти е започнала да съжалява за чичо ми, а?
— Надали — отсякох. — Тя беше щастливо омъжена! — потреперих от студените капки, които сякаш бодяха кожата ми.
Отново настана мълчание. Накрая му подадох плика и казах:
— Мисля, че трябва да го вземеш.
За момент останахме така, всеки от нас държащ по един край от плика. После аз го пуснах.
— Е, мисля, че това е всичко. Скоро ще напусна вашия град.
— Да, очевидно това е всичко въздъхна Рой. В далечината се чу гръмотевица.
Очите му изглеждаха замъглени и изтощени. Стиснахме си ръцете, но когато дойде моментът да ги пуснем, той задържа моята. Загледа се в мен толкова напрегнато, че накрая бях принудена да отместя поглед. Все така продължаваше да държи ръката ми и когато дъждът започна да барабани по листата на дърветата и гръмотевицата ни наближи.
Всеки момент от небето щеше да се изсипе порой. Мистър Пади измяука жално, хукна през двора, по стълбите и спря чак на верандата. Загледах се в него как присяда пред входната врата и част от мен се зачуди как ли бих реагирала, ако Рой ме покани на тази веранда, в този дом.
Вместо това той пусна ръката ми.
— Е, това е! — отсече и върна бейзболната шапка на главата си. — Приятно пътуване, Плувкиньо!
Небето се разтвори и буквално се изсипа върху нас. Аз хукнах към колата и успях да затръшна вратата точно в мига, в който на две крачки от нас падна светкавица. Включих чистачките тъкмо навреме, за да видя как Рой влиза в къщата, следван от красивия си котарак. А после верандата бе отново пуста.
Включих и потеглих бавно, проправяйки си път през шуртящата навсякъде около мен вода.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Библиотеката
Когато на следващата сутрин вдигнах щорите, нямаше и помен от снощния порой. В яркосиньото небе се носеха пухкави розови облачета, въздухът сияеше от светлина и жизнерадост. И макар че нищо не подсказваше за вчерашния ден, споменът за Рой Къмингс продължаваше да ме преследва — нежността в очите му, докато му разказвах за баба ми, привързаността, с която той говореше за чичо си, и разбирането, което проявяваше към загубата на близък човек.
Когато се надвесих през прозореца, видях, че в съседната сграда — Историческото дружество на Бийкън — става нещо. По цялата улица бяха паркирани коли и хората пълзяха подобно на гвардия мравки към входа на сивата сграда. Вдишах хладния солен въздух и проследих едно момче на колело, завиващо надолу по улицата. Какъв великолепен ден за каране на велосипед наистина! И на мен ми се прииска да покарам и се запитах дали тук има място, откъдето бих могла да взема велосипед под наем. Представих си как въртя педалите по виещия се селски път, преметнала през рамо фотоапарата си, без джипиес, който да насочва колелата ми. А после се сетих, че днес е събота и имам уговорен час за среща с Лила Фолк.
Събота.
Събота ли?
Божичко, галавечерята е била снощи, а аз още не съм се обадила на Хейдън! Ще вземе да си помисли, че не ми пука. А аз си седя тук и си мечтая за велосипеди и… за Рой Къмингс.