Грабнах мобилния си телефон, който се зареждаше, и го дръпнах толкова силно, че повлякох заедно с него и кабела на зарядното. Втурнах се към банята. На екрана пишеше: „Пропуснато повикване — Хейдън Крофт“. Приседнах върху капака на тоалетната чиния и кракът ми започна да потреперва, докато слушах съобщението по гласовата поща:Здравей, Елън! Сега е около един и половина и аз току-що се прибрах. Пропусна голяма вечер! Всички питаха за теб. Мисля, че се справих добре с благодарствената си реч след връчването на наградата. Мисля, че трябва да се гордееш с мен!
Оборих глава в ръцете си и затворих очи. Чувствах се ужасно. Разбира се, че трябва да се гордея с него! И нямам никакви съмнения, че се е справил отлично с благодарствената си реч. Не ми беше никак трудно да си го представа на подиума, без никакви бележки, да говори онова, което му е на сърцето. След това със сигурност е стиснал ръката на кмета и най-вероятно е разказал набързо нещо смешно.
Когато набрах номера на телефона му, той автоматично ме отпрати към гласовата поща. И аз оставих съобщение — безгрижно, щастливо съобщение, в което му изпратих поздравленията си и му казах, че нямам търпение да го видя. Накрая му изпратих целувки по телефона.
Затворих, мислейки си какъв късмет имам с Хейдън в живота си. Мил, верен, почтен мъж. Мъжът, когото всеки друг мъж би пожелал за приятел. Мъжът, когото всяка жена би забелязала. А да не говорим, че бе от фамилията Крофт. И този мъж щеше да се ожени замен!
Какъв тогава ми беше проблемът? Защо се бях събудила с мисълта за Рой Къмингс? Та аз не се интересувах от Рой! Или поне не по този начин. Искам да кажа… така де… ако не броим параноята му от адвокати, бе поносим. И беше чаровен по свой начин — по онзи типично провинциален, момчешки начин. И не можеше да не му призная, че изглеждаше добре. Всъщност беше доста красив. Ако не го познавах и го видех да върви по улиците на Манхатън, сигурно щях да…
Стиснах телефона в ръката си. Крайно време беше да престана с това! Започвах да звуча така, сякаш се влюбвах в него! Та аз бяхсгодена,за бога! Обичах Хейдън, предстоеше ми да се омъжа за Хейдън! Сигурно има някаква логическа причина за тези мои странни чувства към Рой. Няма как да са изскочили от нищото. Вторачих се в картината с фара на стената на банята и се опитах да анализирам ситуацията така, както бих подходила към правен проблем, тоест нареждайки и пренареждайки парчетата, докато не започнат да звучат смислено. Аз, Хейдън, нашата сватба. Баба, Бийкън, Рой, вълноломът, „Въдичарят“.
И след известно време всичко ми стана ясно. След три месеца щях да се омъжвам. Това означаваше, че скоро щях да изляза от обращение. Никакви флиртове повече, никакви срещи. Щях да бъда омъжена жена. Тогава не е ли логично да ми се прииска да се уверя, че мъжете все още ме харесват? Че все още притежавам онази присъща само на жените власт да покоряваме? Разбира се, че ще ми се прииска. Следователно, дори и да чувствах нещо към Рой, то причината за това вече бе ясна. Просто исках да докажа на себе си, че все още притежавам женския чар да свалям мъже. Нали така? Започнах да въртя годежния си пръстен, вече дишайки по-свободно. Разбира се, че е така.
— Какво става при съседите? — попитах Пола, докато си вземах боровинкова кифличка и чаша портокалов сок от масата, подредена за закуска.
— Ежегодният пикник — отговори Пола, докато заменяше празната кана с кафе на масата с пълна. — Благотворително събитие за събиране на средства. Имат игри, състезания, даже някакви търгове… — по устните ѝ заигра кокетна усмивка, когато допълни: — Миналата година например Трой Бланчард спечели едногодишен ваучер за маникюр и педикюр във „Вълшебните ножици“. Нали го знаете — фризьорския салон?
— Да, видях го — кимнах.
— Та казал той, че щял да даде ваучера на жена си — продължи Пола и очите ѝ се присвиха от наслада, — обаче един ден Попи Норуич го видяла там, с ръка, потопена в купичката за маникюр — разсмя се и довърши: — Такъв смях на негов гръб падна после, че не мисля, че ще се осмели да припари повече там.
— И как ще се осмели! — отбелязах аз, отчупих парче от кифличката и го сложих в устата си. Беше леко сухо и боровинките бяха съвсем символични. „Защо ще наричаш една кифличка боровинкова, когато не можеш да откриеш вътре и една боровинка?!“ — би казала баба ми. „Да, баба определено щеше да научи тези хора тук на едно-две неща“ — помислих си аз, докато отпивах голяма глътка от портокаловия си сок.