— Да, името ѝ е било Рут Годард и…
— И е израснала тук? — прекъсна ме той, отстъпи и огледа аранжировката на масата.
— Да, израснала е в Бийкън.
— Това кафене беше собственост на семейство Чапман — каза директорът на историческото дружество и накрая реши да остави ножовете за пържоли вдясно, до една седалка за велосипед. — Години наред то беше ръководено от един или друг Чапман. Сестрата или братът, или чичото, или не знам още кой… докато накрая затвориха. Мисля, че това стана някъде преди… — замисли се — може би преди двайсетина години.
— Разбирам — кимнах. — Но се питах дали нямате още някоя картина на баба ми. Засега знам само…
— Много лошо, че затвориха — продължи той, премествайки една маша в края на масата. — Правеха великолепни боровинкови кифлички. Оттогава насам човек не може да хапне и една свястна боровинкова кифличка!
— Напълно сте прав — съгласих се с него аз. — Винаги е неприятно за един град да изгуби пекарна, която е приготвяла толкова хубави неща — допълних. — Но дали случайно нямате още някоя картина? Имам предвид на баба ми, Рут Годард. Защото, виждате ли… аз не съм оттук и…
— Значи не сте от нашия край, така ли?
— Да, но…
— Дааа… Онова кафене обаче беше любимо на туристите. Хората се редяха на опашка пред вратата още от сутринта, за да си купят кифлички направо от фурната. Не можете да си представите колко вкусни бяха!
— Сигурно — кимнах. — Но все пак имате ли други картини от баба ми?
Той ме изгледа така, сякаш за първи път чуваше въпроса. Накрая взе една кана за мляко и изрече бавно:
— Ако имахме други картини, щяха да бъдат изложени, не мислите ли?
— Ами някаква сведения? — попитах. — Имате ли някакви стари хроники, откъдето бих могла да науча нещо за нея? Може би архив?
Той обърна каната и погледна дъното ѝ.
— Нямам представа кой е дарил това нещо — промърмори. — Етикетчето е паднало.
Изчаках го да огледа каната. Накрай той вдигна очи към мен, почеса се по брадичката и промърмори:
— О, да, архиви. Ами, информацията, с която разполагаме, би трябвало да е записана на табелката до картината.
— Само това ли? Само изречението на табелката? Там пише, че е спечелила някакво състезание за произведения на изкуството. Фестивалът на изкуствата в Бийкън.
— Точно така — кимна той. — Провеждал се е ежегодно — погледна ме с присвити очи и попита: — Да не би да ми казахте, че еспечелилафестивала?
Кимнах.
— В такъв случай можете да проверите в библиотеката. Потърсете старите броеве на „Бийкън Бюгъл“. Може би там са писали нещо за това.
Вестник „Бюгъл“? Страхотна идея!
— Наистина! Много благодаря за идеята!
— Но прегледайте само броевете от юни, юли и август — допълни Флин. — Този фестивал са го провеждали само през лятото.
Насочи отново вниманието си към каната и я потърка, сякаш тя беше лампата на Аладин и той се надяваше от нея да се появи джин.
— Лятото — изрече с въздишка. Тогава боровинките са най-хубави! — вече почти шептеше. — Тези Чапман… Наистина знаеха как се правят боровинкови кифлички! Искате ли да знаете какво е състезание? Те можеха да спечелят всяко едно сладкарско състезание — всеки ден, всяка седмица и дори всеки месец…
Не чух края на тирадата му. Стрелнах се покрай огледалото за гримиране и сребърната рамка за снимки с отчупеното ъгълче и бързо напуснах моравата.
Обществената библиотека на Бийкън беше голяма сграда в колониален стил, оградена от бяла дървена ограда и разположена на странична уличка на няколко пресечки от центъра на града. Табелата на предната врата съобщаваше, че сградата е от 1790 година. Тръгнах след знака, който ме отведе до бюрото на библиотекаря. То се намираше в слънчева стая, където няколко души седяха до масичките или на фотьойлите и четяха.
Зад бюрото седеше мъж с кръгли очила и говореше с възрастна жена:
— Добре, Моли, ще забравим за наказателната такса, но ми обещай, че ще се постараеш да върнеш тези навреме, нали? — на бюрото стоеше голяма купчина книги за наблюдение на птици. Библиотекарят ги сложи в голяма чанта и жената излезе бавно. После се обърна към мен.
— С какво мога да ви бъда полезен? — огледа ме притеснено.
— И вие ли сте просрочили заемния срок и искате да преговаряте за отмяна на наказателната такса?
— Нищо подобно — уверих го аз. — Търся стари броеве на „Бийкън Бюгъл“.
— Колко стари?
— От лятото на 1950 година — поясних. — Но не съм сигурна точно от кой месец.
— О, значи доста стари! — възкликна мъжът и бутна обратно плъзналите се по носа му очила.