— Пазите ли толкова стари броеве? — попитах предпазливо.
Мъжът ме огледа от горе до долу и отговори:
— Разбира се, само че са на горния етаж. Ще трябва да ви заведа — отвори едно чекмедже и извади оттам връзка ключове. — Мардж — провикна се към жена, която се опитваше да напъха една картонена папка в и без това претъпкано чекмедже, — отивам до архивите! Няма да се бавя.
Направи ми знак да го последвам. Минахме през стаи, пълни с книги, и през читалня с удобни канапета и столове. После тръгнахме по стълбище, оградено с перила от блестящ махагон. На втория етаж мъжът отключи врата, която ни отведе в малка стая с таванско прозорче. Под проникващите през него слънчеви лъчи играеха дребни прашинки.
— Всички стари периодични издания са тук — поясни библиотекарят, като посочи дървените рафтове по целите стени на стаичката. Плъзна ръка по рафтовете и спря до поредица от огромни книги с кафява подвързия. Извади един от томовете с дати „1 юни 1950 — 15 юни 1950“, изписани отстрани, и го постави на масичката в средата на стаята.
— Аз бих започнал оттук — каза. — А ако не откриете онова, което търсите, можете да преминете на тези! — и показа останалите пет тома, съдържащи летните издания от същата година. — Но имайте предвид, че това са все оригинални вестници — допълни, но вече съвсем тихо, като че ли се страхуваше да не ги нарани дори със звука на гласа си. — И са много крехки!
— Не се притеснявайте, ще бъда много внимателна! — успокоих го аз.
Той се вторачи за миг в мен, а после, очевидно успокоен, че може да ми има доверие, ме остави сама.
Отворих първия от двата тома от месец юни и с изненада установих колко пожълтяла и чуплива е станала хартията. Плъзнах ръка по първата страница, изумена от мекотата ѝ. А после започнах да разгръщам страниците бавно и много внимателно, за да не ги скъсам. Давах си сметка, че пред очите ми минава историята на Бийкън и същевременно не можех да повярвам, че държа в ръцете си брой на „Бийкън Бюгъл“, излязъл от печат преди повече от шейсет години.
Плъзгайки поглед по страниците от онова далечно лято, аз не можех да повярвам, че има толкова много интересни неща, които бих искала да прочета. Неща, които непрекъснато ми отвличаха вниманието. Имаше например статия за първата операция за трансплантация на бъбрек, която е била направена в Чикаго. Корейската война току-що е била започнала и президентът Труман изпратил военновъздушните и военноморските ни сили в конфликта. По Ен Би Си е била премиерата на телевизионното шоу „Вашият хит парад“, а по кината са пуснали филма „Ани, извади си пищова!“.
Рекламите и снимките също бяха много интересни. Имаше снимки на жени в елегантни костюми със силно вталени сака и тесни прави поли, които слизаха доста под коляното. Сивите спортни костюми очевидно бяха върхът на лятната мода за мъжете, а и всеки мъж беше с шапка. Тогава е било възможно да купиш къща за осем хиляди долара и кола за хиляда и седемстотин.
Най-накрая открих онова, което всъщност търсех — в броя от 15 август 1950 година. Заглавието гласеше: „Гимназистка печели градския фестивал на изкуствата“. Имаше снимка на баба с пуловер, дълга плисирана пола и перлена огърлица. Беше застанала до статив, на който се виждаше картината ѝ. От другата страна на статива се бе изправил мъж с костюм и вратовръзка. Той държеше плакет. Снимката изглеждаше като да е направена на Паджет Стрийт, точно в центъра на града. В далечината се виждаха вълноломът и океанът, и част от статуята на жената с кошницата грозде.
Рут Годард, 18г.,от Бийкън, се усмихва, докато приема наградата за първо място на ежегодния Фестивал на изкуствата в Бийкън. Картината на госпожица Годард „Боровинковото кафене“ спечели наградата за най-добро произведение на изкуството. Госпожица Годард, която получи като награда пълна стипендия за Института по изкуствата в Чикаго, ще замине за техния колеж през следващия месец. Поздравления за нашата победителка!
Институтът по изкуствата в Чикаго. Вторачих се в пожълтялата страница. Точно както ми каза и онзи старец от магазина за фотоапарати „Брюстърс“. Че баба е получила стипендия, за да продължи с изобразителното изкуство. Но всичко това изобщо не ми се връзваше. Някога баба говореше за Станфорд и че е завършила в Станфорд. Никога не е споменавала Института по изкуствата в Чикаго. Нито веднъж! А ето я сега пред мен, на тази снимка, получаваща щастлива стипендията си.
Дълбоко в гърдите ми започна да се надига някакво неловко усещане, някакво неприятно чувство, че никой от нас всъщност не знае нищо за живота на баба ми. Прочетох отново статията и пак се загледах в снимката. После отнесох големия том на долния етаж, обърнах страницата върху стъклената плака на ксерокса, пуснах необходимите монети и машината се включи. След няколкосекундно стенание и скърцане от нея се показа лист хартия и полетя към пода. Вдигнах листа, втренчих се отново в снимката и за пореден път се запитах:Кое е това момиче?