ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Лила
Докато изляза от библиотеката, вече беше станало обяд. Качих се на магистралата и поех на север към Китък. Пуснах си музика — Сара Воън пееше „Моят забавен Валентин“, но този път песента не успя да ми въздейства по обичайния си успокоителен начин. Не успя да прогони от мен дълбокия смут, който се бе възцарил в душата ми след прочитането на онази статия в „Бюгъл“.
Магистралата беше като панделка, която се виеше сред горите на Мейн. От двете ми страни се възправяха високи борове, сливащи се в зелена палитра покрай прозорците ми, докато профучавах сред тях. Когато си пуснах няколко стари парчета на Оскар Питърсън, вече бях минала отбивката за Люисбъро и магазина за фотоапарати там. И точно както бе предрекъл старецът Уейд, от Люисбъро до Китък стигнах точно за един час.
Малко след два часа следобед прекрачих прага на старческия дом „Света Агнес“ — малка, триетажна сграда, която през 1990 година сигурно е била много модерна. От вътрешността се носеше антисептичната миризма на болница, примесена с нещо, което ми напомняше за стари одеяла и нафталин. Рецепционистката ми даде табела за посетител и ме инструктира да взема асансьора до третия етаж.
Излизайки от асансьора, се озовах пред друга рецепция, където две жени в бели униформи работеха зад щанда — едната се бе вторачила в екрана на компютъра, а другата пишеше нещо на бялата дъска на стената. Огромен старовремски часовник отброяваше хода на времето. Жената пред монитора се обърна и ме попита дали имам нужда от помощ. На табелата върху бялата ѝ престилка пишеше „Норийн“.
— Идвам при Лила Фолк — казах. — Казвам се Елън Бранфорд. Обадих се вчера.
Норийн кимна и ми направи знак да я последвам.
— Нейна приятелка ли сте?
— По-скоро баба ми е била нейна приятелка — отговорих. — На младини.
— Идвате в подходящ момент — отбеляза медицинската сестра, докато ме водеше по коридора. — Дъщеря ѝ Шугър обикновено идва в събота, но днес се обади, че е възпрепятствана и че ще дойде утре.
Откъм отворените врати покрай нас се носеха звуците от различни телевизионни програми. Някои от обитателите на старческия дом седяха в инвалидни столове пред стаите си. Към нас се влачеше, подпрян на бастун, мъж с едва няколко бели косъма по главата.
— Трябва да знаете, че Лила е почти на осемдесет години — обади се Норийн.
— Напълно логично — отвърнах. — И моята баба беше на осемдесет, когато… — прекъснах, поех си дълбоко дъх и завърших: — Беше на осемдесет.
Стигнахме до края на коридора и Норийн пак се обади:
— Лила страда от старческа деменция, при това в доста сериозна форма.
Деменция значи. Дано да не съм била толкова път напразно! След онова, което ми каза старецът от магазина за фотоапарати, бях останала с впечатлението, че Лила Фолк ще може да ми разкаже всичко за детството на баба ми.
— Понякога е добре, понякога изобщо не е на себе си — продължи Норийн, докато двете се отдръпнахме, за да пуснем мъж в старческа проходилка. — Когато не е добре, не знае нито коя е, нито къде е — спряхме пред поредната отворена врата. — Просто исках да сте наясно.
Кимнах. Норийн почука и двете влязохме в стаята. Стените бяха небесносини и във въздуха се носете лек мирис на белина. На предното от двете легла в болничен стил седеше дребна женица с пухкава побеляла коса. Гледаше стари серии на още по-старо телевизионно шоу, наречено „Отгатни отговора“, при което състезателите се опитваха да напаснат отговорите на определени знаменитости с въпросите.
— Здрасти, Дори! — възкликна жизнерадостно Норийн и помаха на жената.
Дори се обърна към нас и по лицето ѝ, подобно на бавно отваряне на цвят, разцъфна усмивка.
— Здравей, Норийн! — изрече като шепот тя, но веднага долових в шепота ѝ британския акцент.
Насочихме се към още една дребна жена, седяща във фотьойл до другото легло. Сините ѝ очи сякаш бяха уловили светлината от небето. Беше обута в панталон с цвят слонова кост, който пасваше перфектно на чупливата ѝ коса, и с блуза с бродирани дребни розови пъпки. Върху скута ѝ беше метнато розово плетено одеяло, а върху него почиваше отворен брой на списание „Гламър“.
— Лила, имаш посетител — каза Норийн. Лила вдигна глава и погледна първо сестрата, а после и мен. — Това е госпожица Бранфорд. Тя би искала да си поговорите за една твоя позната от младини.