Реших, че той пак се шегува, но после забелязах, че изражението му е напълно сериозно.
— Но пък не мога да не отбележа — допълни и този път се усмихна, — че ако има нещо, което хората в Мейн правят добре, то е да четат. И ако ти бешепрочелазнака…
Но какви ги приказва, за бога? Какви са тези неща, че хората в Мейн можели да четат? И за какъв знак говори?
— Разбира се, че мога да чета! — изписках, вече заела отбранителна позиция и напълно неспособна да контролирам жлъчта си. — Прекарала съм четири години в колеж, а после три години в правния факултет! Чела съм много повече от теб!
— В правния факултет значи — кимна бавно Рой, като че ли току-що се бе сетил за нещо много важно.
— Да, в правния факултет! — натъртих, вторачена в профила му. Имаше силен профил, който при други обстоятелства, в моминските ми години сигурно щях да приема за привлекателен. Но точно сега по-скоро ми лазеше по нервите.
Той се обърна рязко към мен и рече:
— Значи си адвокат, а?
— Да! — кимнах.
— И с какъв вид право… мммм… работиш?
— Занимавам се с търговско имуществено право.
— Ясно — кимна той и се почеса по брадичката. — Значи си наясно със закона, който забранява влизането в чужда собственост, нали?
Ама, разбира се, че знаех за закона, забраняващ влизането в чужда собственост, само че не съм имала чак толкова много дела, свързани с него.
— Да — отсякох и изпънах още повече гръб. — Знам всичко за влизането в чужда собственост! Направо съм експерт по закона за влизането в чужда собственост! Всички дела по него минават през мен!
Край нас спря една тойота и Рой направи знак на шофьора да продължи напред.
— Значи сиекспертпо влизането в чужда собственост — отбеляза, повдигайки вежди. — Някаква допълнителна научна степен ли имаш по този въпрос?
Допълнителна научна степен ли? Що за абсурден въпрос?!
— Не, разбира се! Не се налага да… — започнах, но спрях, когато зърнах игривите пламъчета в очите му. Този път бяха истински.
— Окей — кимна той. — Тогава, с цялото това твое образование, цялото ти четене и цялата ти експертност по закона за влизането в чужда собственост, защо не прочете знака НЕ ВЛИЗАЙ! поставен до пристана? Или, ако си го прочела, защо тогава влезе в чуждата собственост?
Но за какъв знак НЕ ВЛИЗАЙ! ми говори той и защо така ме разпитва? Но после в съзнанието ми нахлу някакъв много блед спомен за някакъв знак на плажа, близо до пристана, и усетих как по гърба ми се стича ручейче вода. Знакът е забранявал влизането, така ли? Възможно ли бе да е така? Така ли е пишело наистина? Не, не е възможно! Защото, ако беше така, значи бях загазила яко. И той имаше пълното право да ме смята за съвършен идиот.
— Не видях никакъв знак НЕ ВЛИЗАЙ! — казах. — Нямаше такъв. Щях да го забележа.
Рой вдигна едно водорасло от дънките си, хвърли го през прозореца и отбеляза:
— Е, може и да не си го забелязала, но си е там. Съвсем близо се строи нова къща. Впрочем аз работя на нея. А пристанът е към имота, в който се строи къщата. Знакът беше сложен, за да държи хората далече от този имот. И най-вече от пристана! — натърти.
Аз сведох очи съм потъналите си в пясък крака и към локвата вода, която ги обграждаше, и се опитах да събера парчетата от тази мозайка. Опитах се отново да си представя пристана и плажа. А, да, сетих се за знака. Бял, с големи черни букви. Какво пишеше там? О, не, май наистина пишеше НЕ ВЛИЗАЙ! Усетих, че започва да ми прилошава. Очевидно не съм му обърнала никакво внимание. Как можах просто да мина покрай него и да изляза право на пристана?! Почувствах се дълбоко унизена. Като човек, който е тренирал плуване, не трябваше да си позволявам да попадам в подводно течение, а като адвокат не трябваше да си позволявам да влизам в чужда собственост. Разкопчах колана на седалката си. Не че смятах да му кажа какво си мислех току-що. За нищо на света нямаше да си призная какво бях сторила!
— Знаеш ли какво? — изрекох, напълно съзнавайки, че гласът ми трепери и че се е вдигнал поне с една октава нагоре. — Би трябвало да кажеш на собственика да поддържа имота си в по-добро състояние! — усетих как гърлото ми се свива, когато си представих как се бях озовала на пристана въпреки забраната. — Има късмет, че не се нараних! — кратка пауза. — И че не умрях — размахах предупредително пръст към Рой и допълних високомерно: — Да знаеш, че някой може и да бъде даден под съд заради този пристан! Пристанът трябва да бъде съборен!
„Ето, казах му го!“ — помислих си аз и точно в този момент от косата ми се откъсна буца пясък и пльосна в скута ми.
Изражението на Рой почти не се промени, но в очите му и в ъгълчетата на устните му се появи нещо, което ми подсказа, че намира цялото мое словоизлияние за много смешно. Взех буцата пясък от панталонките си и я захвърлих безцеремонно на пода на пикапа му.