Вървим през обширно поле с трева и плевели, оградено отвсякъде с каменни зидове. Някои от камъните са паднали и Хейдън ги вдига и ги поставя обратно на място, като винаги намира точното място за всеки от тях, и ги обръща и наглася, докато не остане напълно доволен от работата си. От време на време отстъпва крачка назад и оглежда работата си, а понякога измъква някой камък и пробва да го сложи на друго място.
Аз пък започвам да вдигам по-малките камъни и да се оглеждам за пукнатини в зида, където бих могла да ги пъхна.
— Става така след всяка зима — казва той. — От свиването и разширяването на камъка е.
— Същото е с дупките на пътя — отвръщам аз. — Пътищата също се свиват и разширяват и в тях се образуват дупки.
— Такава гражданка си! — засмива се той, прегръща ме и ме придърпва към себе си. После двамата сядаме на стената и се вторачваме към другия край на полето, докато лекият бриз минава през тревата.
Той скача от зида и избутва някакви сухи бодливи храсти.
— Боровинки — казва. Там, където е избутал храстите, от земята се показват зелени филизи.
— Как разбра, че са там? — питам.
— Открай време са си тук — отговаря той.
И после ме целува със страст, от която губя ума и дума.
Някой чукаше на вратата. Опитах се да се измъкна от съня си, от полето с каменния зид и плевелите, и боровинките.
Чукането започна пак, този път по-силно. Родолфо. Беше дошъл да прибере подноса. Подуших оцета от дресинга на салатата — вече не ми миришеше така приятно. Седнах в леглото и разтрих очи.
Родолфо продължи да чука.
Опитах се да си спомня какво ставаше в съня ми, но той вече се стопяваше подобно на мъгла под лъчите на слънцето. А после си спомних, че седях насред поле с Хейдън и поправяхме каменен зид. Имаше камъни и плевели и всичко беше потънало в трева. Вдигахме камъни и ги поставяхме обратно на място в стената.
Чукането продължи. Родолфо не се отказваше. Твърде настоятелен беше, даже бих казала — груб.
— Минутка — промърморих, надигайки се бавно от леглото си. — Идвам!
„Добре де, вземай си тъпия поднос!“ — казах си наум, докато се измъквах от леглото. И в мига, в който краката ми докоснаха пода, осъзнах, че мъжът в моя сън изобщо не беше Хейдън. Беше Рой Къмингс.Рой! О, боже! И Рой ме беше целунал! И целувката беше невероятна, още по-зашеметяваща и от онази на плажа! Все още усещах ръцете му около врата си. Все още усещах устните му върху моите устни. Помнех вкуса им. Имаха вкус на солени пръски, като в края на дълъг летен ден.
Грабнах подноса и се насочих към вратата. Балансирайки го в едната си ръка, с другата завъртях топката на бравата. Плевелите и боровинките, и целувката. Исках си обратно съня! Исках си обратно целувката! Исках си обратно Рой! Усетих, че нещо в мен започва да боли.
Отворих вратата, за да подам подноса на Родолфо, но там, в ушит по поръчка бежов шлифер от италиански габардин, държащ куфарче в едната си ръка и куфар на Луи Вюитон в другата, стоеше Хейдън.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Боят на петлите
— Хейдън! — изпищях и изпуснах подноса. Около нас се разхвърчаха чинии и чаши. Една врата надолу по коридора се отвори, от нея надникна жена, а после затвори. — Какво правиш тук?
Хейдън стоеше пред мен, разрошената му коса проблясваше в златисто на фона на сивия костюм от „Савил Роу“ Жълтата италианска копринена връзка, която му бях подарила за Коледа, беше вързана безупречно под яката на колосаната бяла риза. Изглеждаше много красив.
— Добре ли си? — усмихна се той, оглеждайки разпръснатите по пода чинии и чаши.
Хвърлих се на врата му, прогонвайки от главата си всички остатъчни мисли за Рой, и вдишах с пълни гърди уханието на кожа и съдебни зали и заседателни зали с махагонова ламперия и антични килими на Обюсон.
— Напълно — отговорих. — Просто съм изненадана.
Той притисна устни в моите, дарявайки ме с продължителна, нежна целувка. И за миг аз отново се върнах в Ню Йорк, качвах се на таксита и провеждах конферентни разговори, возех се в лимузини и ходех на благотворителни балове и галавечери. За миг се видях отново в нашия апартамент, отпусната на канапето в неделя сутрин, пиеща кафе, по масичката — разпилени вестници, през прозорците нахлува ярка слънчева светлина. Беше толкова хубаво отново да съм у дома!
Двамата събрахме разпилените по пода чинии и чаши и Хейдън влезе след мен в стаята.
— Защо не ми се обади, че идваш? — попитах.
— Нямах представа, че ще идвам до този следобед.
Обърнах се, за да поема шлифера му, и го видях да се оглежда.