— Тук ли си отседнала? — погледът му се плъзна от старите кана и леген през неудобния стол до миниатюрната баня и моя импровизиран офис с химикалки и моливи в чашката върху тоалетното казанче.
Метнах шлифера му на облегалката на стола и отговорих:
— Е, не е чак толкова зле!
— Елън Бранфорд, кралицата на петзвездните хотели, ми казва, че това не е чак толкова зле?! — изгледа ме скептично той. — Впечатлен съм!
— Говоря самата истина — казах, докато поемах сакото му. — Мисля, че местенцето си има известен чар.
Той се обърна към мен, загледа се и отбеляза:
— Изглеждаш малко… не знам… — кратка пауза. — Някак си различно — огледа лицето ми. — О, не си си сложила грим. Сигурно е от това.
— Не съм ли? — докоснах бузата си.
— Не се стряскай толкова! — разсмя се той. — И без това не ти трябва.
Зачудих се как ли така съм забравила да си сложа грим.
— Вероятно защото сутринта много бързах — отговорих си сама на въпроса. — Ходих на посещение при една стара приятелка на баба ми в старчески дом.
— Нейна приятелка? Тук? — възкликна Хейдън, отметна назад падналия върху очите ми кичур коса и се загледа в очите ми.
— Да, точно така. Направо няма да повярваш какво научих днес! — и му разказах за стареца в магазина за фотоапарати и за картината в историческото дружество, и за статията във вестника в библиотеката. — Оказва се, че в живота на баба ми е имало много неща, за които не знаем нищичко!
— Така ли? — изгледа ме любопитно той. — Все едно е имала някакъв таен живот?
— Не, не точно таен живот. Не мисля. Или по-скоро, надявам се да не е така. Но със сигурност има неща, за които тя никога не е говорила.
— Все едно разгадаваш някаква мистерия — отбеляза той, докато сядахме на леглото. — Бих искал да видя картините ѝ. Ще трябва да ми ги покажеш!
— Непременно! И аз искам да ги видиш. Но преди да продължим да говорим на тази тема, искам да ми кажеш как се озова тук! Мислех, че целият ден ще ти мине в преговори по случая „Добсън“.
По лицето на Хейдън се разля усмивка.
— Какво стана? Кажи ми, де! — сръгах го аз.
— Всичко се разреши още сутринта!
— Сериозно? О, Хейдън, ама това е страхотно! — извиках и се хвърлих отново на врата му. — А ти казваше, че не виждаш изход от ситуацията!
— Двайсет и девет и пет — рече той и поклати глава, като че ли все още не можеше да повярва. — Изобщо не допусках, че ще постигнем такава голяма сума!
Знаех, че той говори за милиони, а не за хиляди долари. Нашият клиент си получаваше парите, но пък фирмата ни си получаваше невероятна комисиона. Още една червена точка за Хейдън!
— Аууу, фантастично! — възкликнах.
— И аз съм много доволен — кимна той. — В борда на „Добсън“ са в пълен екстаз. За тях сделката е много добра. Радвам се, че постигнахме такива резултати. И най-важното е, че този път спечелиха добрите! Понякога нещата се развиват и по правилния начин и този път бе един от тях.
— Поздравления! — възкликнах, изпълнена с гордост заради него. — Очевидно си бил много убедителен.
— О, когато реша, аз наистина мога да бъда много убедителен — изрече той и усмивката му се превърна от доволна в дяволита. — Спомням си поне няколко пъти, когато съм използвал това и върху теб!
— Може би — отговорих, правейки се на безразлична, — но да си знаеш, че от мен никога няма да можеш да измъкнеш двайсет и девет и пет!
Той хвана ръцете ми и възкликна:
— Майтапът настрана, но знаеш ли кое му е най-доброто на тази сделка?
Поклатих глава.
— Че ми остави време да дойда при теб! Пътувах си в таксито на път към нашия апартамент и внезапно си казах: „Но защо не отида направо в Мейн?“ И така, грабнах няколко неща, хвърлих се на първия самолет и ето ме при теб!
— О, Хейдън! — той си имаше начин да ме кара да се чувствам така, сякаш всеки момент ще се разтопя.
— Липсваше ми! — прошепна той и ме притегли към себе си. — Не ми харесва да си стоя в нашия апартамент без теб!
— И ти ми липсваше — отроних и отпуснах глава върху гърдите му.
— Непрекъснато си мислех как ли си тук, какво правиш, как се справяш сама — продължи Хейдън — и си казах, че няма да е зле да дойда да ти правя компания, а после можем да се върнем заедно в Ню Йорк — изправи се. — Та като стана дума за Ню Йорк… донесох ти нещо — намигна ми и извади някакъв пакет от куфарчето си.
— Отвори го! — кимна и пак се настани до мен.
Скъсах опаковъчната хартия и видях, че е книга — „Светът на Анри Картие-Бресон“.
— Хейдън, но това е любимият ми фотограф!
— Да, знам. И това е първо издание!
— Много е красива! — започнах да разлиствам страниците с черно-бели фотографии. — Той е бащата на модерната фотожурналистика!
— Вижда се.