Загледах се в снимка на мъж, каращ велосипед по малка уличка във Франция. Снимката беше направена от някакво стълбище.
— Погледни само тази! Много ми харесва! Виж само извивката на стъпалата и железните перила, виж колко красиви са формите! А мъжът, който преминава на велосипеда си, е почти размазан. Имал е половин секунда, за да направи тази снимка! Невероятно! „Ф-11 и си там!“
— Моля?
— Това е една стара приказка на фотографите — поясних. — Означава, че техническите аспекти не са чак толкова важни за хубавата снимка. По-важно е да се окажеш на подходящото място в подходящия момент — придърпах Хейдън към себе си и го целунах. — Невероятен подарък! Благодаря ти! Нямам търпение да разгледам всяка снимка поотделно!
— Радвам се, че ти харесва — усмихна се той.
Затворих книгата, притиснах я до гърдите си и прошепнах:
— И не само — влюбена съм в нея!
Той се ухили още по-широко, а после рече:
— Е, разкажи ми сега как се развиват нещата тук. Успя ли най-сетне да се срещнеш с прочутия господин Къмингс?
— Не. Никога няма да мога да се срещна с него — отвърнах и сведох очи.
— Защо? Какво стана?
Започнах да дърпам едно конче от завивката и накрая смотолевих:
— Чет Къмингс е… ами… починал е.
— О, скъпа, толкова съжалявам! — хвана ръката ми Хейдън.
— Да, аз също — кимнах аз.
— Кога е станало?
— Преди три месеца.
— О, не! Не е ли могъл да почака?! И ти измина целия този път за… ами… съжалявам.
През прозореца нахлу хлад. Аз го затворих и включих парното. Нещо започна да стене и да чука, а после се включи и вентилатор. Откъм тръбата на пода се надигна метален мирис и миг по-късно усетих порив на топъл въздух.
Хейдън облегна възглавниците на таблата на леглото, събу обувките си и се излегна. Отпусна връзката си и ми направи знак да отида при него. Сгуших се в извивката на ръката му.
— Разкажи ми какво стана — каза. — Не си успяла да предадеш писмото и…
— Не, предадох го — отвърнах. — Предадох го на неговия племенник.
— Племенник ли? — изгледа ме Хейдън. — Кой е неговият племенник?
— Един човек на име Рой Къмингс. Чет е живял при него.
— О! И… какво ще прави той с писмото?
— Не знам, но реших, че трябва да го дам на него. Не си ли съгласен с мен?
Хейдън ме изгледа въпросително и отговори:
— Не знам, Елън. Изненадан съм, че си постъпила така. В крайна сметка писмото не е било адресирано до него. Аз бих го предал на изпълнителя на завещанието на стареца или на назначено от съда лице, ако той… Този човек ли е изпълнител на завещанието?
Опитах се да си спомня какво ми беше казал Рой в предния двор.Всяка работа на чичо ми е моя работа.Нещо такова. Е, не ми е казвал директно, че е изпълнител на завещанието на чичо си, но мисля, че такова бе впечатлението, с което останах след разговора ни. Че той се грижи за неговите дела. Надявах се да не съм си направила погрешни изводи. Ами ако съм сбъркала? Ако съм започнала да губя адвокатския си усет?
— Да, така мисля — кимнах.
— Мислиш?!
— Не, искам да кажа, че е той. Той е изпълнителят на завещанието.
— Е, в такъв случай не виждам никакъв проблем! — отсече Хейдън.
Протегна се и въздъхна дълбоко. Помогнах му да си свали златните копчета за ръкавели — онези, с фамилния им герб, и той ги остави на нощното шкафче. После започна да целува врата ми. Затворих очи и се оставих на топлия му и познат дъх, галещ кожата ми, на меката му коса. Косата му миришеше на цитруси, по-точно на шампоана в нашия апартамент.
Той разкопча нежно блузата ми, движейки умело пръсти надолу. Аз издърпах вратовръзката му и се заех с копчетата на ризата му. А после той се приведе и ме целуна. Пукнатината на тавана, която приличаше на щата Ню Хемпшир, постепенно се размаза и потъна в мъгла. И докато щурците отвън ни правеха серенада, ние се съблякохме и потънахме в прегръдките си.
Когато в неделя сутринта се събудих, Хейдън вече бе станал. Седеше в леглото до мен по боксерки и синя тениска и щракаше по лаптопа си.
— Добро утро — измърках и разтърках очи. — Колко е часът?
Той погледна часовника си и отговори:
— Малко след девет.
Изпод щорите на прозореца проникваше тънка ивица светлина.
— Как изглежда денят? Дали ще бъде хубав?
— Не знам — отговори той, без да спира да пише. — Още не съм проверил.
— Не си погледнал навън? — възкликнах изумено.
— Не съм — поклати глава той. — Работя — и ме целуна по бузата.
— Виж какво, Хейдън — казах, — наистина много искам да видиш картините на баба ми, но се съмнявам, че днес историческото дружество ще е отворено. Затова бихме могли да опитаме да отидем при семейство Портър — да се надяваме, че няма да ни откажат да ни покажат отново картината на тавана.