— Страхотно! — кимна той. — Ще се радвам да я видя!
— Добре. След малко ще се обадя на Сюзън, за да я попитам дали е удобно — стомахът ми изкъркори и аз си дадох сметка, че умирам от глад. С апетита ми се бе случило нещо странно — непрекъснато изпитвах глад и храната, която исках да ям, изобщо не беше от свръхздравословния вид, на който бях свикнала съвсем доскоро. Ядеше ми се вкусна, апетитна храна. Кюфтета и картофено пюре, пиле и карантия, макарони и сирене, гювечета. Обърнах се към Хейдън и попитах: — Искаш ли да си поръчаме закуска?
— Защо не! Само ми дай минутка — трябва да довърша едно нещо тук — хвана ме за рамото, докато се измъквах от леглото, и плъзна ръка надолу по моята. — Мммм, мускулите ти са все още в отлична форма! — усмихна се. — Очевидно и тук ходиш на фитнес.
— Всъщност не — отговорих и вътрешно си казах, че бих се изненадала, ако тук изобщо имат салон за фитнес. Извадих от чекмеджето едни къси панталонки и потниче и тогава се сетих. — О, забравих! Всъщност веднъж поплувах.
— Плувала си? — погледна ме изненадано той. — О, да бе, вярно, че си била в някакъв отбор. В Ексетър, нали така беше? — свали капачката на химикалката си и започна да пише нещо в бележника си.
— Точно така, Ексетър — отговорих, докато вдигах ципа на панталонките си и обличах потничето. Вдигнах една от щорите на прозореца и слънцето нахлу с гръм в стаята. Приведох се на перваза и вдишах с пълни гърди прохладния, миришещ на трева въздух.
След минута Хейдън вдигна глава и отбеляза:
— Брей, тук било много тихо!
Не ми стана ясно дали го каза в добрия или в лошия смисъл на „тихо“, но отговорих:
— Да, така е.
Влязох в банята и се пресегнах за четката си за зъби, но ръката ми замръзна във въздуха. Под горния десен ръб на огледалото бе пъхнато парче картон в цвят слонова кост. Черните букви върху него бяха изящни и витиевати и аз веднага познах шрифта — френски шрифт. Приближих се и зачетох съдържанието:
Г-жа Синтия Паркър Бранфорд
ще се чувства поласкана да удостоите с присъствието си сватбеното тържество на дъщеря ѝ
Елинор Нюхауз
и
Г-н Хейдън Стюарт Крофт,
което ще се проведе на7октомври, събота,
в 18:30 часа,
в църквата, Сейнт Томас“,
Ню Йорк, щата Ню Йорк.
Сърцето ми се разхлопа. Измъкнах поканата изпод огледалото и приседнах на ръба на ваната. 7 октомври, събота. Буквите бяха мрачни, окончателни, гравирани безвъзвратно в дебелата хартия.
— Е, каква е присъдата? — провикна се Хейдън откъм леглото.
— Присъдата ли? — опитах се да си спомня колко покани бяхме поръчали. Двеста? Двеста и петдесет? Единственото, което си спомнях, бе числото в долния край на списъка с гостите — триста тридесет и седем човека. Всички до един бяха поканени, за да ни гледат как се женим. Роднини, приятели, бизнес съдружници…
— За поканата! — уточни Хейдън с леко раздразнение в гласа. — Какво мислиш? Страхотна е, нали?
Представих си църквата — запалени свещи, умело аранжирани цветя, пълни пейки, струнният квартет, изпълняващ избраните от нас мелодии. И нещо в стомаха ми се сви.
— Да, много е красива отговорих.
— Не ти ли казах, че „Смитсън“ са най-добрите? — продължи Хейдън, появявайки се на прага. Неслучайно са избрани за гравьори на кралицата!
— Определено — кимнах.
— Тук, в Щатите, подобно качество не можеш да видиш никъде!
Прокарах пръсти по буквите и се запитах защо изведнъж се изпълвам с някакво странно притеснение. Сигурно бе от мисълта за всички тези покани, които в момента пътуват из страната до десетки души, подканвайки ги да дойдат на въпросното събитие да видят как двамата с Хейдън полагаме брачните си обети.
Сигурно всяка бъдеща булка се изнервя, когато види за първи път поканата за сватбата си. И това си е напълно нормално, нали така? В крайна сметка в поканата има нещо толкова… ами, конкретно може би. Сякаш нещо ти нашепва в ухото:Вече нямаш право да грешиш!
Да греша ли? Е, не точно това имах предвид. Въобще не мислех за грешки. Просто имах предвид… какво по-точно?
„Сигурно полудявам“ — казах си, когато се погледнах в огледалото. Сгодена съм за най-фантастичния мъж на този свят, а ето че сега ми предстои и най-приказната сватба…
Изведнъж усетих, че Хейдън е застанал до мен. Отпусна глава на рамото ми. Пое поканата от ръката ми, загледа се в нея, усмихна се доволно и я пъхна обратно под ръба на огледалото.
— Гравьорите на кралицата — повтори с леко кимване.