— Да — прегърнах го и го притиснах с все сили до себе си.
Когато с Хейдън слязохме за закуска, Тоти — жената от нощната смяна, беше изчезнала. На нейно място зад рецепцията отново стоеше Пола, която чак подскочи от изненада, когато видя Хейдън.
Усмихнах се весело и изрекох:
— Пола, това е моят годеник Хейдън Крофт. Току-що пристигна от Ню Йорк — обърнах се към Хейдън и допълних: — Скъпи, това е Пола Виктори, собственичката на хотела.
— Вашиятгоденик'? — запримигва Пола и разтегли думата така, сякаш имаше шест, а не три срички. После погледна към Хейдън и попита: — Как ви беше името?
— Крофт — отговори той. — К-Р-О-Ф-Т.
— Никога не съм чувала такова.
— Английско е. Предните ми…
— Не, не! Имах предвид първото ви име! „Хевън“[3]ли казахте?
Хейдън оправи яката на полото си и отговори:
— Не, госпожо. Хейдън, с „й“.
— Аха! — възкликна Пола и ме изгледа. — Вашиятгоденик! — ухили се. — Брей, ама много хубаво!
Огледа безсрамно Хейдън от горе до долу и кимна одобрително.
— Бих искал да ви благодаря, че сте се грижили така добре за Елън — изрече Хейдън и ме прегърна.
Пола се засмя и отговори:
— Не мисля, че има за какво да ми благодарите! Елън очевидно се грижи за себе си и съвсем сама.
Побързах да дръпна Хейдън, преди Пола да е успяла да каже нещо не особено лицеприятно.
— Е, ние трябва да вървим на закуска. До скоро!
— Нали ще вземем колата? — попита той, когато излязохме навън. — Този път ще карам аз.
— Колата ли? Но ресторантът е на пет минути оттук!
— Пеша? — изгледа ме изумено той.
— Разбира се!
Тръгнахме по Прескът Лейн и покрай къщи с буйни розови храсти, показващи се над дървените огради. Откъснах си една бяла роза и я доближих до носа си. Ухаеше на роса и на утринно слънце. На първата пряка завихме по Пътнам Стрийт и поехме по посока на водата.
Когато стигнахме пресечката с Паджет Стрийт, пак завихме и пред нас се разкри океанът — същинска мозайка в синьо и бяло под ярките слънчеви лъчи.
— И това е целият град? — възкликна Хейдън, огледа се и си сложи слънчевите очила.
— Да — кимнах и хванах ръката му. — Това е Бийкън.
Заведох го в „Ресторант за три пени“. Почти всички маси бяха заети и само едно сепаре беше свободно. Младата сервитьорка, която ме обслужи през първия ми ден тук, се приближи към нас с менютата. Червената ѝ коса се спускаше на вълни по раменете ѝ. Усмихна ни се широко и ни поведе към сепарето. Седнахме един срещу друг, поръчахме си кафе и започнахме да разлистваме менютата.
— Всъщност аз вече знам какво искам — отсякох. — Понички с ябълков сайдер! Трябва да ги опиташ — невероятни са!
— Понички? — изгледа ме сащисано той. — Ти ядеш понички?
— Защо пък не?!
— Ами, не знам. Може би въглехидрати, калории… Просто съм изненадан.
И се зачете отново в менюто. А аз си представих поничките — горещи, направо от фритюрника, отвън целите покрити с пудра захар, как хрускат, когато ги захапеш, как меката вътрешна част има вкус на ябълка и се топи в устата ти… Да, нямаше как да са полезни. Той беше прав.
Сервитьорката се върна и сложи пред нас две големи чаши кафе.
— Е, избрахте ли си? — попита.
Знаех, че трябва да си поръчам овесена каша или да попитам дали нямат някакви пълнозърнести закуски някъде из склада, но споменът за ябълковата поничка беше твърде ярък. Поръчах си поничка и подадох менюто с въздишка на примирение.
Хейдън ме погледна за миг, но нищо не каза. После вдигна очи към сервитьорката, усмихна ѝ се с неотразимата си усмивка и изрече:
— Бих искал омлет само с белтъци и дребни лукчета, с гарнитура от резени домати и филийка хляб с дванайсет вида семена, моля. Без краве масло!
Омлет с белтъци и лукчета? Че такова нещо дори не фигурираше в менюто! Искаше ми се да му напомня, че тук не сме в Ню Йорк, но предпочетох да си мълча.
Сервитьорката щракна притеснено с химикалката си няколко пъти и накрая отговори:
— Съжалявам, сър, но не предлагаме такова блюдо. Нямаме даже от въпросните лукчета, нито такъв хляб.
— Окей! — вдигна помирително ръка Хейдън. — Тогава омлет от белтъци и резени домати, и… какъв вид хляб имате?
Момичето пак щракна с химикалката си и изрецитира:
— Бял, пълнозърнест, ръжен.
Хейдън се замисли и рече:
— Тогава да бъде пълнозърнест.
Сервитьорката го дари с една служебна усмивка и изчезна.
Отпих от кафето си. Ухаеше на лешници и на вечери край камината.
— Ще ми се да прегледам някой „Уолстрийт джърнъл“ — обади се Хейдън. — Мислиш ли, че има вероятност да го намеря тук?
— Малко по-нататък има едно магазинче, където може и да го имат — отговорих.