Той стана и се огледа.
— На влизане зърнах някакви вестници… О, ето ги! — насочи се към касата и се върна с „Бостън глоуб“ и „Бийкън бюгъл“. — Това трябва да е интересно — отбеляза, загледан във водещото заглавие на „Бюгъл“: „Камъни по Път 9 спират движението“. Под заглавието имаше снимка на задръстване на пътя и купчина камъни, изпадала от някакъв камион.
„Добре, че не е броят с моята снимка!“ — казах си аз. А на глас изрекох:
— Очевидно днес не е много богат на новини ден.
Хейдън захвърли „Бюгъл“ на масата и вдигна „Бостън глоуб“.
— Чак се чудя как толкова малък град може да поддържа ежедневник! Колко броя от този продават според теб? Четиристотин? Петстотин?
— По-скоро три хи…
— Моля? — вдигна глава той към мен.
— А, нищо! — махнах с ръка.
Сервитьорката се върна със закуската ни и аз се опитах да накарам Хейдън да опита поничката ми.
— Хайде де, сега си в Мейн! Чад няма да разбере!
— Да бе, Чад е мой треньор от седем години! Няма начин да не разбере! — но все пак пое поничката и отхапа малко парченце. Задъвка го бавно, наслаждавайки се на вкуса така, както стотици пъти преди това го бях виждала да опитва вино.
— Хммм, нямах представа, че една поничка може да бъде толкова вкусна!
— Е, добре дошъл в Мейн!
В гърдите ми се надигна радост — беше прекрасен ден и ден, който двамата щяхме да прекараме заедно! Тази миниваканция в Бийкън би могла да се окаже приятна почивка и за двама ни.
Започнах да разлиствам „Бюгъл“. Прегледах набързо статия за полицай, който получил специално отличие, после и друга за гаражна разпродажба, организирана в църквата „Сейнт Мери“, както и писмо до редактора, в което подателят се оплакваше от повишението на данъка на имота му. Обърнах на другата страница и видях реклама за панаир, спонсориран от Асоциацията на производителите на органична храна в Мейн. Зачудих се какво ли представлява този панаир. Може би имаше състезание по биене на масло с момичета в бели престилки? Или пък дегустация на мляко? Звучеше забавно.
— Хейдън, мисля, че не би било зле да видим това! — рекох и бутнах вестника към него.
— Селски панаир? — повдигна вежди той. — С крави и коне, това ли имат предвид?
— Сигурно. Защо не отидем да проверим?
Той постави парче от омлета в устата си и отговори:
— Лично аз не си падам много по коне и по крави, но щом е за теб, може.
Закусихме спокойно, изпихме кафето си, без да бързаме, сгънахме вестниците си и излязохме от ресторанта. Звъннах в дома на семейство Портър, но никой не ми отговори. Накрая се включи гласовата им поща и аз оставих съобщение, в което ги питах дали мога да доведа Хейдън да види картината на баба ми.
На връщане към хотела минахме покрай магазин за дрехи, на чиято витрина се виждаха дънкови облекла, работни ботуши и оборудване за къмпинг.
— Може ли да се отбием тук за секунда? — дръпнах аз ръкава на Хейдън. — Искам да си купя едни дънки.
— Виждал ли съм те някога с дънки? — попита той, докато го влачех вътре.
Засмях се и отговорих:
— Не си спомням кога за последен път съм била с дънки. Но пък не си спомням и кога за последен път съм ходила на селски панаир.
Пробвах чифт впити, изтъркани дънки с ниска талия и много бродерия по джобовете и шевовете. Когато излязох от пробната, Хейдън подсвирна.
— Вземам ги! — отсякох веднага аз. — И ще остана с тях — обърнах се към годеника си: — Ами ти?
Той сведе очи към памучните си панталони и промърмори:
— Мисля, че ще се задоволя с моите.
Когато стигнахме до хотела, се насочихме право към паркинга и отключихме колата.
— Ако отидем на този селски панаир — обади се Хейдън, — ще трябва ли да гледам пилета или нещо от този род?
Сядайки на седалката на пътника, аз вдигнах ръка, сякаш давах тържествена клетва.
— Никакви пилета, обещавам! Най-много две-три прасета.
— Прасета ли? Боже! — потръпна от погнуса той. Но после очите му светнаха и допълни: — Знаеш ли какво? Ще дойда с теб на този панаир, ако ми намериш място наоколо, където бих могъл да поиграя малко голф!
— Съжалявам, скъпи! — поклатих глава. — Наблизо няма игрища за голф!
— Или някаква писта?
Изгледах го с присвити очи.
Той включи колата, а аз се загледах в „Бюгъл“. Имаше карта, показваща местоположението на панаира. Беше близо до фермата „Кенлин“.
Пътувахме петнайсетина минути, минахме фермата, а после и къщата на семейство Портър.
— Това е старата къща на баба! — посочих аз, докато минавахме покрай празната алея.
Малко след това завихме по пътя за панаира. Един мъж ни насочи към паркинг насред прахта, където хората излизаха от колите си, придружени от деца и бебета. Тийнейджърите висяха около пикалите и се оглеждаха.