В края на импровизирания паркинг бе пълно с диви цветя, които бяха образували нещо като бордюр. Наведох се и си набрах букет от жълти лютичета и красиви, едри маргаритки.
Откъснах стръкче лимонова трева и се загледах в огромна черна пеперуда как каца върху близкия златник. После се протегнах и си поех дълбоко дъх. Въздухът беше мек и приятен.
— Добре, готова съм! — отсякох, загледана с възторг в букета си, докато вървяхме след тълпата към входа.
На една табела бяха отбелязани всички забавления, включени в панаира: шоу с магарета и мулета, надпревара с впрегатни коне, изложение на стари трактори, демонстрации с овчарски кучета, състезание за най-хубав ябълков пай и събития със странни наименования като „Острене на европейската коса“ и „Въведение в наторяването с червеи“.
Панаирът обхващаше площ от няколко акра, с палатки, сергии, маси, храна и терени за съответните демонстрации. Вече имаше и опашки — за увеселителните атракции, които включваха едно виенско колело и съоръжение, което въртеше хората в него в нещо като големи купи. Бащи държаха невръстните си деца на раменете, по сгъваемите столове бяха насядали старци. Наоколо се носеше ароматът на пица на пещ и ябълков пай.
Насочихме се към къщичките, където продаваха цветя и билки. Взех една саксия с мащерка и я приближих до носа си. Ухаеше на печеното пиле в кухнята на баба ми. Зърнах саксия с маточина, откъснах едно листенце и го разтрих между пръстите си. И така изведнъж се озовах на верандата в къщата на баба, пиеща студен билков чай.
Продължихме нататък, оглеждайки местните стоки — кленов сироп, кучешки бисквитки, ръчно боядисана прежда, грънци и картини. Купихме си кутийка боровинки и започнахме да си похапваме от тях, докато се разхождахме. Погледахме няколко жени, които предяха вълна и я превръщаха в нишки, а после и немските овчарки, които демонстрираха перфектно събиране и водене на стада.
— Хайде да отидем да видим какво има там! — извиках и посочих голяма палатка, пред чийто вход се бе събрала голяма тълпа. Когато приближихме, чухме кукуригане на петел.
— Мисля, че се разбрахме — без пилета! — изсумтя недоволно Хейдън.
— Хайде, стига! — хванах го за ръката аз. — Нека само погледнем!
В мига, в който влязохме в палатката, ни удари миризма на зърно и животни. Първото нещо, което видях, бяха две дузини дървени клетки. Във всяка от тях имаше по един петел или кокошка, които кълвяха жито, кукуригаха, кудкудякаха или се опитваха да клъвнат посетителите, възхищаващи се на птиците.
— О, Хейдън, виж ги само колко са красиви! — възкликнах и посочих към един гигант от Джърси и една синя андалусийска кокошка с переста опашка. Андалусийката наклони глава и започна да стърже с клюна си по пода на клетката.
— Е, може би наистина притежават известен… ъммм… чар — промърмори неохотно Хейдън и сбърчи нос. — Ще се поразходя да видя какво друго имат освен пилета — и се отдалечи.
Пристъпих до следващата клетка, където се разхождаше ивичест плимутски екземпляр. Зигзагообразните бели и черни линийки по перата му го превръщаха в абстрактна рисунка. Наведох се, за да го огледам по-добре.
— Ама си голям красавец, нали? — обърнах се към него, приведена на нивото на очите му. Птицата наклони глава и се загледа в мен.
— Да, точно такъв си — красавец!
— Елън?
Обърнах се рязко. Зад мен стоеше мъж, облечен в дънки и избеляла червена тениска. На главата си имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“, а наболата му брада беше на най-малко един ден. Рой.
Изведнъж всичката ми кръв сякаш се стече в петите. Едва успях да промърморя едно „здравей“.
Ивичестият петел избра точно този момент, за да изкукурига, проглушавайки ушите на всички наоколо.
Рой докосна леко козирката на бейзболната си шапка и отвърна:
— Здравей и на теб! Мислех, че вече си заминала.
Очите му бяха прекалено сини. Нищо на този свят не би могло да бъде толкова синьо.
— Трябваше да си тръгна много отдавна — отговорих. — Но вчера се наложи да се срещна с една жена, а после настъпи и лека промяна в плановете.
В такъв случай виждам, че използваш времето си тук съвсем разумно — отбеляза той и се усмихна. — Разглеждаш петли и береш… — хвана ръката ми и я разтвори. Бях забравила, че държа цветя.
— Хммм — промърмори. — Лютиче. Папрат — когато пусна ръката ми, я почувствах като празна. Не бях в състояние да кажа каквото и да било.
Момиченце на около четири годинки се приближи към клетките заедно с баща си.
— Не се приближавай твърде много! — предупреди бащата. — Някои са доста опасни!