Той погледна към пода, после към мен и изрече:
— Пристанътнаистинаще бъде съборен. Точно затова там има порта!
— Може, но не беше заключена! — отсякох и усетих, че раната на брадичката ми започва да гори.
— Би трябвало да бъде заключена.
— Да, ама не беше! Иначе как щях да се озова там, а?!
Той ме погледна така, сякаш се канеше да каже нещо, но аз не му предоставих подобна възможност.
— И още едно нещо! — извиках. — Може би трябва да кажеш на собственика да сложи онзи свой знак на самия пристан, а не насред пясъка! — „Велик аргумент! — допълних си наум. — Трябва да го поставят там, където има смисъл да бъде поставен!“
Той се обърна към мен. И този път не бих могла да се излъжа — той се усмихваше. Тънка, хитра усмивчица, която ме накара да се почувствам като мишка пред котарак.
— Аха, значи все пак сивидялазнака!
Господи! Позволих си да падна право в неговия капан! Този човек бе отвратителен, непоносим и напълно противен! Усетих как очите ми се затоплят и осъзнах, че всеки момент ще се разрева. А, не! За нищо на света няма да му позволя да ме види разплакана! Отворих вратата на пикапа и скочих навън, оставяйки мястото след себе си прогизнало от вода.
— Благодаря, че ме докара — изрекох, опитвайки се да звуча твърдо, за да не разбере, че ми се плаче. Тряснах вратата и се запътих към входа на хотела.
А после го чух, че ме вика:
— Елън, Елън!
Беше се облегнал през седалката на пътника. Гласът му звучеше сериозно, очите му изглеждаха напълно искрени. Нямаше и следа от онези весели пламъчета, когато се бе опитвал да ме дразни. Добре, нека го чуем какво има да казва. Тръгнах обратно към пикапа.
— Просто си помислих, че може и да те интересува — изрече напълно сериозно. — В морския магазин на Бенет в момента има разпродажба — тук вече усмивката отново се появи и очите му светнаха. — Спасителните жилетки са с трийсет процента намаление!
ВТОРА ГЛАВА
Писмото
Мокра, на ръба на силите си и унизена, аз изкатерих някак си стъпалата към входа на „Виктори Ин“. Открехнах тихичко вратата и надникнах във фоайето. Пола Виктори — собственичката, седеше на бюрото си зад високия дървен плот на рецепцията, с гръб към мен. Тананикаше си нещо. Единственото, за което си мечтаех в този момент, бе да се изкатеря колкото ми е възможно по-бързо до стаята си, да се пъхна под горещия душ и да забравя всичко за пристана, студения океан и Рой. А единственото, за което определено не си мечтаех, бе Пола да ме види.
Жената малко прекаляваше с пъхането на носа си в хорските работи — дотолкова, че нахалството ѝ граничеше с безочие. По обяд, когато се бях регистрирала при нея, я бях уловила да съзерцава годежния ми пръстен. А после имаше наглостта да ме попита дали бил истински, моля ви се! Сега сигурно ще поиска да знае защо съм без него.Защото само час, след като пристигнах във вашия ужасен град, пръстите ми се подуха като наденички!Така бих ѝ казала. Можех само да си представя изражението ѝ след подобни думи. „Добре че в стаята има сейф!“ — казах си, докато разтривах празното място на пръста си и си представях как моят безценен пръстен от „Ван Клеф и Арпелс“ ме очаква съвсем жив и здрав горе.
Поех си дълбоко дъх и приклекнах. После припълзях тихичко покрай плота на рецепцията, оставяйки след себе си пътечка от водни капки, и успях да се добера до другия край на фоайето. „Слава богу!“ — казах си, докато махах едно водорасло от крака си. Няма начин Пола да не бе поискала да разбере всичко за това защо съм подгизнала, на кого е била колата, чиято врата е чула да се хлопва отвън, и какво изобщо прави тук по никое време някаква си надута нюйоркчанка.
Прекрачвайки от фоайето в коридора, чух зад гърба си гласа ѝ:
— Май сте си забравили банския, а, госпожице Бранфорд?
Аз обаче нито спрях, нито я удостоих с отговор. Просто взех стъпалата до третия етаж по две наведнъж, мечтаейки си вече да пътувам обратно за Ню Йорк. Де да можеше вече да съм у дома, сгушена до Хейдън на канапето в дневната, и двамата да гледаме „Безсъници в Сиатъл“! Искаше ми се да прокарам пръсти през гъстата му руса коса и да опиша с устни профила на гладко избръснатото му лице. Можеше по това време вече да си пийваме бутилка „Шато Петрус“ и да си похапваме храна, доставена ни от „Сен Тропе“ — онова наше любимо бистро на Източна 60-та улица. Може и да ми се искаше, но вместо това сега бях мокра до кости, трепереща от студ и…тук.