Нито аз, нито Хейдън имахме какво да кажем. И преди да успея да измисля подходящ отговор, Рой докосна ръба на бейзболната си шапка и промърмори:
— До скоро.
И след това изчезна сред тълпата.
Двамата с Хейдън се спогледахме.
— За какво беше всичко това? — попита той.
— Не съм много сигурна — отвърнах с лека гримаса. — Като че ли не му се понрави идеята фермата да се превърне в игрище за голф.
— Но какво толкова казах? — поклати объркано глава Хейдън. — Изобщо не съм искал да го обидя!
— Знам, скъпи! Хайде, да забравим за тази случка, а?
— И каква беше тази лекция за предприемачите? — подметна той, насочи се към изхода на палатката и добави: — Хайде, да се махаме оттук!
Тръгнах след него през панаира, едва успявайки да го следвам — толкова бързо и широко крачеше. Подминахме продавачите на боровинки, увеселителните атракции, щандовете с домашна продукция и накрая покрай изложението на занаятите.
— Почакай! — извиках, когато започнах да изоставам твърде много след него.
— Хайде, идвай! — изрева в отговор той. — Да се махаме по-скоро от това кошмарно място! — обърна се към мен и се спъна в купчина щайги с омари, подредени умело пред една от многото сергии. Полетя към земята и се просна по корем, с разперени ръце и крака.
— Хейдън! — хукнах аз и коленичих до него.
Очите му се затвориха в болезнена гримаса. Няколко човека спряха и се загледаха в нас. Старецът от близката къщичка също излезе, за да види какво става.
— Глезенът ми! — простена Хейдън.
— Какво му е?
— Нямам представа, но адски боли! Защо изобщо оставят тези тъпи празни щайги по средата на пътя, а?! — извика възмутено и се опита да се надигне до седнало положение.
— Искаш ли помощ? — подадох му ръка.
— Не, ще се справя! — махна с ръка той и започна бавно да сяда. После стисна глезена си и си пое дълбоко въздух от болка.
— Да извикам ли помощ? — предложих.
— Не. Давай просто да се махаме оттук! — подпрян на мен, той се изправи бавно и отърси дрехите си от прахоляка.
— Ще се оправиш ли? — попитах, докато той куцукаше по посока на паркинга, отпуснат на рамото ми.
— Не, няма да се оправя! Мисля, че съм си изкълчил глезена! Казах ти, че не искам да виждам никакви пилета!
„Бяха предимно петли“ — помислих си аз. Но нямах никакво намерение да го поправям.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Никога не превръщай медиите в свой враг
Хейдън мълча през целия път до колата. После отсече:
— Ще се наложи да караш ти!
И се настани на седалката на пътника, вдигайки с ръка ранения си крак, сякаш беше допълнителен пакет, който бе взел със себе си. Накрая демонстративно измъкна колана до себе си, сложи го и го щракна със замах.
Измъкнах се от мястото, където бяхме паркирали, и се насочих към изхода на импровизирания паркинг.
— Съжалявам, че панаирът се оказа… ъммм… знаеш… Съжалявам за глезена ти!
Хейдън простена и бавно измъкна крака от обувката си. Глезенът му се бе подул до размерите на грейпфрут.
— Божичко, виж какво е станало! — извика уплашено и примигна.
— Ще ни трябва лед — казах, докато се включвах в пътя. — Ще спра на първия магазин.
Хейдън смъкна сенника пред очите си, за да се предпази от слънцето, и промърмори:
— Още не мога да повярвам как можах да се спъна в онези проклети празни щайги!
Прехапах устни, за да не се изсмея, но усмивката не можах да потисна напълно.
— Какво? — изсумтя недоволно той.
— В тях имаше омари — казах.
— Да де! — махна презрително с ръка той. — И аз това исках да кажа.
Завих при знак, на който пишеше „Живописен маршрут“, и твърде късно си дадох сметка, че оттук може би не съм минавала. Пътят се виеше през малко градче с ниски къщички и пристанище, където хората товареха хладилни чанти в моторните си лодки и вдигаха платната. Минахме и покрай няколко стари къщички, които сякаш стояха на стража на хълма, и деца в бански, носещи сребристи кофи с неща, за които можех само да гадая. Дребни рибки, чиито люспи проблясваха във водата на дъното. Или може би пясък. Или мидички.
Хейдън се заозърта и започна да мърмори:
— Знаеш ли къде караш? Това не е пътят, по който дойдохме! Защо не включиш джипиеса?
Аз нямах никаква представа къде се намирахме, но отговорих:
— Разбира се, че знам — и започнах да се оглеждам за нещо познато, по което да се ориентирам. Имахме нужда от лед и от бързо завръщане в хотела, а аз нямах никакво желание да тревожа Хейдън повече, отколкото вече беше. В този момент зърнах на брега ресторант с красива веранда и чадъри над масичките. — Ще отида там, за да взема малко лед.
— А аз бих могъл да хапна — промърмори Хейдън. — Ще дойда с теб.