И, куцукайки, тръгна след мен към верандата на ресторанта, където имаше дванайсетина масички, покрити с мушами на червени и бели точки. Жена с тениска ни насочи към свободна маса. Поръчахме си напитки, а аз помолих да ни донесат торбичка с лед, докато Хейдън вдигаше крака си на празния стол до нас.
Менюто включваше няколко блюда с омари, но предвид злощастната им роля в инцидента с Хейдън предпочетох да не насочвам вниманието му отново към тях.
— Аз ще хапна пържени миди — изрекох, затваряйки менюто. — И една домашна салата.
— Пържени миди ли? — ококори се Хейдън. —Пържени?
— Само този път. Много са вкусни и не ги ям всеки ден, така че няма да ми стане нищо — отвърнах, хванах ръката му, стиснах я и допълних: — Хайде, успокой се! Ей сега ще ни донесат лед за глезена ти и ще се оправиш!
— Сигурно — промърмори той и кимна примирено. Появи се сервитьорката с два чая с лед и торбичка с лед, която Хейдън моментално постави върху глезена си. После поръча моите миди и един сандвич с риба за себе си — Но настоявам рибата да бъде печена, а не пържена! — добави.
Сервитьорката се оттегли, а ние се загледахме в риболовците, които сновяха по вълнолома с въдици и такъми. Отпуснах се назад в стола си и затворих очи, наслаждавайки се на топлите ласки на слънцето по раменете ми.
— Имам да ти казвам нещо, но исках да изчакам подходящия момент — обади се Хейдън.
— Какво? — отворих рязко очи. Не бях в състояние да предвидя дали става въпрос за нещо хубаво или лошо. Той не се усмихваше, но и не изглеждаше особено притеснен.
Хейдън се понамести в стола си и започна:
— На галавечерята онази вечер един от хората, с които се запознах, бе редакторът на отдел „Стил“ в „Ню Йорк таймс“.
— Сериозно? — това не ми звучеше чак толкова зле. Отпих от чая си и се пресегнах за пакетче захар.
— Да. Казва се Том Фрейзиър. Иска да пише за нашата сватба.
— О! — възкликнах, докато бърках чая си. — От онези статии в стил „Как се запознаха“ ли? — можех да се справя с това. Сигурно просто щяха да ни направят по едно бързо интервю по телефона, а след това да публикуват нещо кратко и забавно.
Хейдън намести торбичката с лед върху глезена си и отговори:
— Всъщност става въпрос за нещо доста повече. Искат да направят водеща статия за нас и за сватбата. Голяма, от онези с многото страници, нали се сещаш? Със снимки и… останалите неща.
Водеща статия… Снимки… Това вече звучеше по съвсем различен начин. Нещо в гърдите ми се стегна.
— Какво искаш да кажеш с тази „водеща статия“? За какво толкова искат да пишат? Казаха ли ти?
— За всякакви неща — кой е дизайнерът на роклята ти, кой салон ти е правил прическата, какъв цвят лак за нокти носиш и други подобни.
— Какъв е цветът на лака ми за нокти ли? Че и аз самата не знам! — възкликнах.
— Е, може и да не те питат за това, Елън, нямам представа. Просто казвах…
И гласът му се превърна във фон, докато потъвах в мислите си. Оставих бавно лъжичката в чинийката. Тази нова информация се стоварваше отгоре ми като нещо влажно и студено. Не че ми липсваше опит с медиите. Едно проучване в интернет веднага би разкрило десетки неща за мен — например онези статии в „Таймс“ за проекта „Съливан“ или в „Уолстрийт джърнъл“ за сделките по Клиъри Билдинг и Батери Парк, без да броим няколкото радиоинтервюта и споменавания по списанията. Но онова беше различно. То бе свързано с работата ми. А това сега беше лично. Нямах никакво желание личният ми живот да става обществено достояние.
Загледах се в група колежанчета със златист тен да се качват в лодка с хладилна чанта и риболовни такъми и част от мен закопня да отпраши заедно с тях и никога да не се върне тук.
Хейдън постави ръка върху моята и изрече:
— Всичко ще бъде наред, скъпа. А и колкото по-често го правиш, толкова по-лесно ще свикнеш с него.
Незнайно защо, но това изобщо не ми помогна да се почувствам по-добре.
— И как става тази работа? — попитах. — Лично ли ще се срещнат с нас? Заедно ли ще бъдем или поотделно? — надявах се да не ми зададат някой въпрос уловка, с който да ме накарат да кажа някоя глупост, или пък нещо, което би поставило в неудобна позиция Хейдън или семейството му. — Ще бъдем заедно, нали?
— Не се плаши толкова, скъпа! Сигурен съм, че заедно ще се справим!
Отпих голяма глътка от чая си с лед и продължих:
— Ами снимките? Къде ще ги правят?
— Със сигурност в църквата — отговори той. — Ще дойдат и в Метрополитън Клуб за приема.
Значи сватбата и приемът. Щяха да покрият и двете събития. Пресегнах се за още едно пакетче захар.
— И… хмммм… още едно нещо — промърмори Хейдън.