— Елън… нещата обаче стоят така, че… пристигат тук само след два дена!
Усетих как кръвта ми се качва в главата и я изпълва с непоносима болка. Плъзнах се надолу в стола си и смотолевих:
— Кой идва? И какво искаш да кажеш с това „тук“?
— От „Таймс“. Изпращат репортер и фотограф. В Бийкън.
— Господи! — скочих и съборих една лъжица от масата ни, която издрънча върху цимента на верандата. — Защо точно тук? И защо след два дена? — стиснах уплашено покривката. — Не съм готова за това! — докоснах косата си. Усещаше се суха и нацъфтяла. Погледнах ноктите си — розовият лак беше олющен, самите нокти — изпочупени и нагризани.
Хейдън сграбчи ръката ми и ме придърпа към себе си.
— Имай предвид, че ползите за нас от тази публичност няма да се ограничат само с поддържането на добрите отношения с медиите!
Изгледах го, напълно втрещена.
— Този поглед на фона на малкия град може да се окаже много полезен за нас! Ще покаже друга страна от характерите на двама закоравели манхатънски адвокати, не мислиш ли? — грабна си една пържена мида и я изяде. — Е, мир?
Опитах се да се усмихна. Корабчето за скариди приближаваше, чуваше се. Главата ми пулсираше. Вдигнах лъжицата, която бях съборила, и се загледах в отражението си в извитата ѝ повърхност. Оказах се обърната с главата надолу.
— Не трябваше да ми позволяваш да ям онази мида — стенеше Хейдън, докато прекрачваше с накуцване прага на хотела, хванал се за корема.
— Нека просто се качим в стаята си — отвърнах.
Пола ни посрещна ококорена и извика:
— Но какво се е случило с вас?
— Капани с омари — процеди през зъби Хейдън.
— О, боже! Кракът ви е попаднал в капан за омари? Да не сте се опитвали да събирате незаконно омари? Нали знаете, че е незаконно?
Лицето на Хейдън почервеня като домат и той отговори:
— Аз уважавам законите и ги съблюдавам. Освен това нямам никаква представа как се събират омари.
Пола затвори едното си око, сякаш обмисляше дали да му повярва. Накрая кимна и се обърна към мен:
— Имате телефонно обаждане — подаде ми бяло листче. — Един господин — и погледна крадешком към Хейдън.
Листчето беше с логото на „Виктори Ин“ в горната част. Въпреки болките си Хейдън се довлачи до мен и започна да чете над рамото ми.
14:15 ч.
Елън Бранфорд — от Рой.
Извинява се.
— Окей, благодаря — рекох, стараейки се да звуча небрежно, докато съзерцавах името на Рой, изписано с дребния, разкривен почерк на Пола.
— Дай да го видя! — извика Хейдън и дръпна грубо листчето от ръката ми. — Е, глупакът все пак се е сетил да се извини — поне на теб — и ме дари с крива усмивка.
Изкатерихме стълбите подобно на алпинисти — по едно стъпало на крачка, като Хейдън се бе хванал здраво с едната ръка за перилата и с другата — за мен. Когато отключих вратата на стаята ни, той се затътри право към леглото, отпусна се на него и вдигна глезена си на една от възглавниците.
— Не мислиш ли, че сега изглежда още по-зле и отпреди? — смотолеви.
Не бях в състояние да определя, но казах:
— Мисля, че всъщност изглежда по-добре.
Хейдън си падаше малко хипохондрик, затова, когато се налагаше, предпочитах да послъгвам — за негово добро.
— Може, но го усещам като още по-зле — простена. — Не бих имал нищо против още малко лед.
— Ще потърся — отговорих, докато изхвърлях превърналия се във вода лед от пликчето в мивката в банята.
— Не можеш да си представиш колко боли! — продължи да мрънка той, когато ме видя да слагам ръка на бравата. — А стомахът буквално ме реже! От онази мида е, знам си!
— Искаш ли да ти доведа лекар?
— Не, не — поклати глава той. — Ще се оправя.
Тръгнах надолу по стълбите, опитвайки се да си отговоря на въпроса защо мъжете се държат толкова идиотски. Много ме боли, ама не искам лекар. Непоносимо е, обаче не искам помощ. Сигурно защото си въобразяват, че като започнат да се оплакват, ще получат цялото внимание само за себе си.
Една от камериерките напълни торбичката ми с лед и аз се върнах в стаята. Заварих Хейдън вече с две възглавници под глезена си. Сложих торбичката върху подутината му и той въздъхна блажено:
— О, страхотно! Благодаря, скъпа! — тъкмо се канех да приседна до него, когато той добави: — Питах се…
— Да?
— Може би един ластичен бинт няма да ми се отрази зле и… шишенце пепто-бисмол за стомаха ми…
Ластичен бинт. Пепто-бисмол. Огледах стаята, като че ли очаквах някое от тези неща да изскочи внезапно отнякъде.
— Окей, ще отскоча до аптеката в центъра — казах накрая.
— Елън, ти си върхът! — извика с възторг той, като потупа ръката ми. Когато се изправих, допълни: — И така и така ще ходиш, вземи ми и малко алка-селцер, току-виж ми се наложило…