Загледах се в него. Отпуснат в леглото, той изглеждаше толкова жалък и толкова нещастен, особено с това пакетче лед върху подутия глезен.
— Няма проблеми — отговорих. — Важното е да се оправиш!
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Ферма„Кенлин“
Поех бавно надолу по стъпалата, със сърце, натежало от тревоги във връзка с нахлуването на медиите в живота ни след два дена. Когато влязох в колата, за малко поседях, загледана във финия пласт морска сол по прозорците. После поех към центъра и намерих едно празно местенце за паркиране пред магазин, наречен „Винарска изба“. Табелата беше красива — бутилка в бургундско червено под арка от пурпурни гроздове. Отворих вратата и попаднах в уютно помещение, пълно със стари махагонови рафтове за вино. Под вградените в тавана лампички проблясваха стотици бутилки. Забелязах табела за френски вина и се насочих към нея без особени очаквания. За моя огромна изненада обаче открих няколко много добри селекции на бордо, включително и бешовел „Сен Жулиен“ от 2000 година. Вдигнах бутилката и познатият едномачтов кораб от етикета ми намигна като стар приятел.
В дъното на магазина имаше дълъг дъбов щанд, излъскан по начин, който би засрамил и най-добрата пътека за боулинг. Зад щанда мъж с кръгло, загоряло от слънцето лице четеше списание за лодки.
Приближих се, поставих бутилката на щанда и казах:
— Бих искала и един тирбушон, ако обичате!
— Това е много хубав „Сен Жулиен“ — отбеляза продавачът, загледан в етикета. — Пили ли сте от него?
Отговорих, че съм.
— Да, много хубаво вино наистина — кимна мъжът и извади пластмасов тирбушон и хартиена торбичка. — Този смесен аромат на сладник и касис няма равен на себе си!
Извадих шепа двайсетачки от дъното на чантата си и ги поставих на щанда.
— Така си е. На мен също много ми харесва.
— Но не продавам много от него — продължи продавачът, докато слагаше бутилката и тирбушона в торбичката. — От време на време по някой турист и един човек от нашия град, който редовно поръчва по две каси — и с тези думи ми подаде торбичката.
„Трябва да е солиден клиент“ — казах си аз, защото знаех, че виното не е никак евтино. Благодарих му и се насочих към вратата.
— Госпожице! Хей, госпожице! — повика след мен мъжът и аз се обърнах. Развя нещо и попита: — Това ваше ли е?
Върнах се до щанда и видях, че той държи съобщението за телефонното обаждане, което ми беше дала Пола. Онова обаждане от Рой.
— Беше залепнало за парите ви — поясни човекът.
Загледах се отново в грозния почерк на Пола:
14:15 ч.
Елън Бранфорд — от Рой.
Извинява се.
Благодарих му и излязох от магазина.
На тротоара се спрях и отново се загледах в бележката, чудейки се за какво точно се извинява Рой. Че си тръгна така внезапно? Или за лекцията относно предприемачите и ефекта от тях върху малките градове? Имах чувството, че е малко прекалено докачлив относно промените, настъпващи в Бийкън. Но все още не можех да разбера защо се ядоса толкова. В крайна сметка Хейдън само се пошегува за онова игрище за голф и аз се опитах да го кажа на Рой.
Влязох в колата и поех напред. Не обърнах никакво внимание на пресечката с Прескът Лейн, която съвсем скоро щеше да ме върне в хотела. Вместо това се насочих към Дорсет Лейн и къщата на Рой, внушавайки си, че просто ще се отбия, за да го уведомя, че съм получила съобщението му и не му се сърдя.
Още от средата на улицата зърнах зеленото ауди в средата на алеята, стоящо като зелена светлина на светофара. Паркирах зад него, качих се по стълбите на предния вход и натиснах звънеца три пъти. Нищо.
Върнах се в центъра, минах покрай всички магазини там и се насочих към плажа, към мястото, където строяха новата къща. И там, паркиран в калта отпред, видях синия пикап на Рой. Покривът му проблясваше под късното следобедно слънце.
Насочих се към задната част на къщата, надявайки се да видя вратата отворена, да чуя бръмченето на трион или чукането на чук, да зърна Рой с колан за инструменти, пристегнат на кръста му. Но къщата беше празна. И тогава се сетих, че всъщност е неделя.
Загледах се към океана и там, на брега, видях някой, който стоеше и хвърляше камъчета във вълните. Въпреки че човекът беше с гръб към мен, веднага познах, че е Рой. Извиках го, но той не ме чу. Насочих се към него и пак го извиках, опитвайки се да надвикам песента на прибоя.
Той се завъртя и няколко камъчета изпаднаха от ръцете му.
— Елън, какво правиш тук?