Косата му изглеждаше рошава, а лицето — загоряло, сякаш бе прекарал следобеда в лодка сред морето. Очите му изглеждаха уморени или може би налудничави. Не можех да бъда сигурна кое.
„О, не! — казах си, едва тогава осъзнала какво правя. — Идеята никак не беше добра!“ Пъхнах ръце в джобовете на дънките си и промърморих:
— Получих съобщението ти.
Една вълна се разби в камъните наблизо и аз отскочих, за да избегна пръските.
Той грабна едно сиво камъче, разтри го между пръстите си и рече:
— Окей. Радвам се, че си го получила — и метна камъчето в океана.
Между нас се настани огромна пропаст мълчание. Накрая аз изрекох:
— Не ти знаех номера, а исках да знаеш, че са ми предали. За обаждането ти, де. Благодаря за извинението — вдигнах една мида от купчината в краката ми. Беше тъмна и гладка. И докато вълните се разбиваха в камъните пред мен, аз се замислих за усещането за ръцете на Рой около мен и за решителния му поглед в деня, когато пропаднах през вълнолома.
— Да. Е, добре — каза и хвърли нов камък. Той излетя надалече, изви се в красива дъга, проблесна за миг под слънцето и после изчезна.
— Ходих до вас, но те нямаше — казах. Вятърът нахлу в блузата ми и аз потреперих.
— Обадих се, защото исках да ти кажа, че съжалявам — каза Рой. — Тръгнах си внезапно и недостойно нацупен.
— Е, да. Не успяхме да разберем какво точно стана.
— Просто се притесних от… онова, което каза годеникът ти.
Аз пак потреперих, разтрих ръцете си и отвърнах:
— Нямаше предвид нищо конкретно.
— Какъв е той? Да не би да е предприемач? Или някакъв посредник?
— Хейдън ли? — разсмях се аз. — Предприемач? — представих си работата му като посредник при решаването на имуществени спорове, за участието му в стотици благотворителни акции, за скорошната му кандидатура за градски съветник, за хората от „Ню Йорк таймс“, които съвсем скоро щяха да ни кацнат на главите… Да, предприемач и още как! — адвокат е — изрекох на глас.
— Е, все същото, нали?
Въздъхнах.
Над главите ни прелетя чайка, снижи се, направи един кръг над водата и излетя. Рой се обърна към мен.
— Искам да ти покажа нещо. Имаш ли няколко свободни минути?
Погледнах часовника си. Беше пет и петнайсет. Хейдън сигурно ме чака да му занеса ластичния бинт и лекарствата. Трябваше да се прибирам в хотела.
Ключовете на Рой проблеснаха в ръката му.
— Да, защо не — отговорих. — Имам няколко свободни минути.
Поехме по пътища, които вече ми бяха познати. Пикапът на Рой лавираше наляво-надясно, докато той се занимаваше с радиото, опитвайки се да намери някаква станция. Стигнахме до високия каменен зид, покрай който бях минала преди три дена, и продължихме по пътя, който вървеше успоредно на стената. Слънцето се бе превърнало в жълта мараня на хоризонта. Накрая стената изведнъж се отвори — не много, но достатъчно, за да позволи нахлуването на тесен селски път, в който завихме.
— Това е фермата „Кенлин“ — обади се Рой, докато пикапът се поклащаше по черния път.
— Да, минавала съм оттук вече няколко пъти — казах аз.
— Някога тази земя е била на дядо ми и баба ми.
— Те ли са били собствениците? — възкликнах, виждайки за първи път онова, което се криеше зад високия зид.
Акрите земя бяха покрити с диви цветя и бурени, които си растяха на воля. Показах глава през прозорчето и се загледах в приказния цветен килим, който се простираше надлъж и нашир. И изведнъж проумях и Рой, и причината за чувствителността му във връзка с това място.
— Доста отдавна е извън нашето семейство — обади се той.
— Много е красиво — прошепнах, сякаш се страхувах да не разваля магията. — Нали няма да ни се скара някой, че сме влезли тук?
Той сви рамене — очевидно това не го интересуваше.
— Ще ти покажа откъде гледката е най-хубава — от най-високата част на онзи склон ей там!
И го посочи, а след това потегли натам. Дребни клончета хрущяха под гумите на пикапа, дивите цветя се отъркваха в стените му. Спря на няколко метра от зида и излезе. После заобиколи, отвори вратата и рече:
— Внимавай!
Подаде ми ръка и ми помогна да сляза. Дивите цветя и бурените бяха гъсти и високи, достигащи почти до краката ми, и от тях се разнасяше жуженето и песента на скакалци, щурци и пчели.
— Вярно ли е, че някога всичко това са били боровинки? — попитах, обръщайки се бавно, за да разгледам всичко наоколо.
— Да, някога всичко това беше боровинки — отговори Рой.
Насочихме се към зида, който в най-високите си части беше метър и половина. Но по-голямата част от него беше вече значително по-ниска благодарение намесата на времето, климата и крещящото безразличие от страна на собствениците на имота. По земята лежаха по-малки и по-големи камъни, които сякаш бяха решили да бягат в търсене на свобода.