Рой намери удобна дупка в стената и се качи. После пак ми подаде ръка и аз се надигнах и седнах до него на огромна плоча, залюлявайки крака до неговите.
Загледах се напред, надолу по склона, чак до боровата горичка в дъното на имота.
— Беше прав за гледката — въздъхнах. Съжалявах, че не си носех фотоапарата, за да я снимам.
Рой взе няколко камъка от купчината на върха на стената и започна да ги поставя в пукнатините около нас.
— Има една поема за поправяне на стени — отроних.
Той кимна.
— Да, на Робърт Фрост. „Поправяне на стената.“
И аз взех един камък и изрецитирах:
— „Има нещо, което не обича стените.“
Рой се загледа надолу към стената, в покритите ѝ с лишеи огромни камъни и туфички зелена трева, избуяла между тях, и продължи:
— „Което кара замръзналата земя под тях да се издува, горните камъни да се разцепват от слънцето и пукнатините да се разрастват дотам, че двама души да минат заедно през тях.“
— Да не би да знаеш цялата поема? — зяпнах от изумление аз.
— Някога я знаех — усмихна се срамежливо той. — Веднъж трябваше да я науча наизуст за училище. Ако се концентрирам, може би ще успея да я изрецитирам цялата.
— Браво на теб! — казах. Покрай краката ми премина в ленив полет пчела.
Рой се загледа невиждащо напред и промърмори:
— Помислих си, че ако видиш фермата, сигурно ще разбереш защо се разстроих толкова този следобед.
— О, имаш предвид онази лекция за предприемачите!
Той кимна.
— Мисля, че разбирам. Знам, че разработването на терени може да бъде нож с две остриета.
— Не ме разбирай криво — каза той. — Не съм от онези смахнати активисти, които застават срещу всяка идея за строителство. Защото не всеки строеж е лош. Но съм виждал не едно и две лоши неща, направени в името на прогреса и подобрението на живота.
Примъкна се по-близо до мен. Затаих дъх.
— Освен това произлизам от дълга поредица упорити Къмингс от Мейн, които мислят по същия начин — допълни.
— Сериозно? Откога живее твоят род в Мейн?
— От пет поколения — отговори и посочи към слънцето, което се бе превърнало в мека топка маджун на хоризонта. — Красиво е, нали?
— Много.
— Всичките ми предци са били от Августа — каза той, докато наместваше поредния малък камък в пукнатината между нас. — Това е столицата на щата — допълни с намигване.
— Да, знам.
Той се загледа в мен и отбеляза:
— Имаш красиви очи. Малко зелени, малко сини. Не мога да определя точно какви са — и продължи да се взира в мен, като се приближи.
— Синьо-зелени са — казах и се отдръпнах.
— Мисля, че и аз точно това казах — усмихна се той и задържа погледа си върху мен една идея по-дълго, отколкото позволяваше благоприличието.
Започваше да ми става неудобно. Не можех да му позволя да ме сваля. Това би било ужасно! Но, от друга страна, защо дойдох тук? Само за да му кажа, че съм получила съобщението му ли? Или подхранвах егото си с неговото ухажване?
— Значи предците ти са живели в Августа, така ли? — обадих се аз, връщайки го обратно към основната тема.
Рой вдигна от купчината до себе си малко камъче и посочи към блестяща розова жилка в средата му. После отговори:
— Точно така. Докато дядо ми не нарушил традицията и не се преместил в Бийкън.
— И защо го е направил?
— Запознал се с една жена от Бийкън и се влюбил.
Лекият бриз раздвижи цветята под нас. Отново усетих погледа му върху себе си.
— Жената била баба ми — довърши той и прокара леко пръсти по ръката ми.
Аз скочих от зида, игнорирайки тръпките, които преминаха през тялото ми.
— В крайна сметка се е озовал в красиво местенце — отбелязах, като се огледах. — Виж ги само тези цветя! — опитах се да си откъсна едно нежно синьо цвете, но стъблото му се оказа твърде жилаво.
Рой се приближи до мен. Усетих топлината на тялото му до моето.
— Не се прави така — каза. — Ето така се прави! — прекърши стъблото с едно движение на ръката си, която се отърка о моята. После откъсна още няколко цветя и ми ги поднесе. Пръстите ни се докоснаха.
Слънцето продължи да слиза надолу към хоризонта, а ние тръгнахме покрай стената. Жуженето на насекомите ставаше все по-тихо.
— После какво е станало с баба ти и дядо ти? — попитах.
— Ами… купили този имот. Дядо ми искал да създаде ферма за боровинки.
Загледах се в един скакалец, който изскочи от храсталака пред нас.
— Звучи страхотно! — промърморих.
— Така си е — кимна Рой. — В онези години районът се е славел със своите боровинки. Нали си виждала онази статуя в града?