— Коя статуя?
— Жената с ведрото с боровинки.
Това ми звучеше като статуята, която се опитвах да заснема, когато пропаднах през онзи пристан.
— Мисля, че се сещам — отвърнах.
— Доста различна е, нали? Искам да кажа, че повечето градове издигат статуи на своя основател, а в нашия си имаме статуя на дамата с боровинките!
— А аз си мислех, че държи кошница с грозде — промърморих.
— Грозде ли? — стресна се Рой. — Да не си го казала на някого от Бийкън! Чуят ли те, веднага ще те прогонят от града!
Разсмях се.
Той протегна ръка и докосна една точка над дясното ми око.
Дръпнах се.
— Имаш нещо на лицето си — поясни и продължи да се опитва да го махне.
— Луничка е. Няма да можеш да я махнеш.
Той се приведе, загледа се и изсумтя:
— Вярно.
Аз отново поех напред.
— И какво стана после? — попитах.
— С кое? О, да, с фермата. Ами, дядо ми се заел да научи всичко, което трябва да се знае за боровинките. А после се заел да реши кой от видовете боровинки ще бъде най-подходящ за този вид почва тук.
— Нямах представа, че боровинките са повече от един вид — изтърсих.
Рой ме изгледа изумено.
— Разбира се, че са повече от един вид!
— Интересно — зачудих се върху какво ли растат. Незнайно защо, но винаги си ги бях представяла да растат на гроздове, по лози, пуснати по дървени решетки. — Растат на лози, нали?
— На лози ли? — смръщи се той и бръсна едно насекомо от ризата си. — Боровинките? Не. Растат на храсти.
— О, да бе, на храсти. Вярно.
Той откъсна едно цвете и ми го поднесе.
— Това е красиво, Елън — рече. — Харесва ми.
— Да, много е хубаво — промърморих и започнах да въртя нервно цветето между пръстите си.
— Не говорех за цветето.
Изсмях се нервно и усетих как лицето ми пламва. Налагаше се да го върна обратно към семейната му история.
— И какво стана после? — попитах.
Рой се усмихна и отговори:
— Мисля, че дядо ми бе в състояние да отглежда всичко — от анасон до артишок. Или поне така казваше чичо ми Чет. Но наистина си беше така — дядо просто знаеше какво става и какво не става, какво прави растенията по-силни, плодовете по-едри и… такива неща.
— Очевидно е открил своето призвание — отбелязах.
— Да, мисля, че и така може да се каже — отметна един паднал кичур от челото ми и отсече: — Така! Беше в очите ти, а очите ти са твърде хубави, за да не се виждат!
Сведох очи към букета в ръцете си, за да не ме види как се изчервявам.
— Значи са имали ферма — смотолевих.
— Точно така. И въртяха добър бизнес. Продаваха боровинки на бакалии, ресторанти, хотели — такива неща. А баба ми си имаше и сергия.
Представих си всички сергии за боровинки, които бях видяла до този момент в Мейн.
— И бизнесът им е вървял, така ли?
— Абсолютно. А после баба ми родила чичо Чет. От момента, в който проходил, той се криел в боровинковите храсти, късал си плодове и си похапвал. Често ми казваше, че по онова време дрехите му вечно били с пурпурни петна. Беше взел таланта на дядо ми, а дори и малко отгоре. Обожаваше тази ферма.
Рой спря пред няколко по-големи камъка, паднали от зида в полето. Вдигна ги и ги постави на място.
— Така! — кимна и разтърка ръце, за да ги почисти от пръста.
Представих си момче в работен гащеризон да тича между боровинковите храсти под топлото лятно слънце.
— Било е прекрасно! — възкликнах.
— Няма съмнение — кимна Рой. — Но за съжаление нищо не трае вечно — загледа се в една червеношийка, която беше кацнала на зида и почистваше крилата си. После рече: — Но накрая баба и дядо продадоха фермата. Просто остаряха и нямаха сили да я поддържат.
Стигнахме до един край на фермата с малка дъбова горичка. Един голям дъб обаче стоеше доста встрани от останалите, като гост на коктейл, който няма желание да се присъединява към тълпата.
— А чичо ти не им ли е помагал? Щом толкова е обичал фермата и е разбирал…
Рой се насочи към самотния дъб и се облегна на дънера му.
— Не. Напуснал е Бийкън на двайсет и дълги години не се е връщал тук — вдигна очи към балдахина от клони и листа, който бе надвиснал над нас като скулптура. — Случило се е нещо, нещо, за което той не желаеше да говори, но истината е, че фермата само го натъжаваше.
Плъзнах поглед към каменната стена в горната част на полето, после през моравата и надолу до боровете, в самото дъно.
— Но фермата не може да ме му е липсвала — отбелязах.
Едно слънчево петънце заигра между клоните и кацна върху рамото на Рой.
— И още как! — кимна той. — Не че ми е споделял, но от други хора знам, че му е било много трудно да се върне и да види фермата в ръцете на други хора. Да живее в този град и да бъде принуден всеки ден да минава покрай зида.