— Тогава защо все пак се е върнал накрая? — попитах.
Слънчевото петънце се плъзна по лицето на Рой.
— Сигурно защото тук все пак е неговият дом — отговори той.
Замислих се. Запитах се дали човек изобщо е в състояние да забрави окончателно истинския си роден дом. Вероятно не.
— А кой е собственикът на земята сега? — попитах.
— Някакъв тип от Бостън я купи преди няколко години, обаче умря и сега е на неговите наследници. Но те не живеят наблизо и затова искат да я продадат. Преди това обаче искат да я разделят на парцели. Да я накълцат и смелят.
Да я накълцат и смелят. Да, това ми беше познато. Бях го правила за не един и двама клиенти, ала никога не бях разглеждала проблема извън рамките на печалбата, която би могъл да донесе всеки акър. Никога не се бях замисляла за това каква е била всъщност тази земя и какво е означавала за хората, живели на нея.
— А ти не можеш ли да я купиш? — обърнах се към Рой.
— Надали — засмя се той. — Освен това какво ще правя със сто акра земя? Аз не съм фермер!
— Ами, не знам… Просто си го представих. Надявах се, че ти ще успееш да върнеш фермата в семейството. По този начин би могъл да направиш нещо с нея — някой ден, когато се ожениш. Или просто да я оставиш на децата си — откъснах едно стръкче лимонова трева и го добавих към букета си.
— Да, може, но се съмнявам скоро да се оженя.
— Че защо? Приятен, красив мъж, с добри доходи и златен занаят? Жените би трябвало да се бият за теб.
Рой се закова на място, загледа се надолу и изрече бавно:
— Може и така да е, но подходящата жена още не е влязла в живота ми. Не мога да се оженя за всяка, чакам подходящата.
Зачудих се с тази негова настройка дали някога изобщо ще се ожени. Той се наведе и аз с благоговение проследих как хваща внимателно калинката, кацнала на ръкава му, и я поставя върху най-близкото стръкче.
— Веднъж бях на косъм да се оженя — отбеляза, сякаш разчел мислите ми. — Но чаках твърде дълго и тя се насочи към друг мъж. Доколкото чух, имали вече две деца.
— Преди колко време беше това? — попитах.
Той се замисли и накрая отговори:
— Преди около шест години.
— И оттогава насам нищо?
— Нищо сериозно — отговори той, вдигна поредния паднал камък и го постави на мястото му на стената. — Но ако някога имам късмета да срещна подходящата жена, вече си знам урока — за нищо на света няма да я пусна да си отиде!
— И какво ще направиш? — усмихнах се аз. — Ще ѝ сложиш белезници ли?
— Не знам. Но чак белезници не — отговори той, почеса се по тила и притвори очи. Усмихна се и довърши: — Но може би ще ѝ построя нещо. Ще ѝ построя дворец!
— О, дворец! Виж това вече е нещо сериозно! Като онзи император, който построил Тадж Махал за съпругата си. По-романтичен жест не мога да си представя!
— Но тя не е ли умряла при раждане? — попита той. — Нали той затова е построил Тадж Махал?
Рой беше прав. Примерът не беше от най-подходящите.
— Да, тя наистина е умряла при раждане — съгласих се аз. — Но като оставим това настрана, коя жена не би искала да има дворец?
— Е, някой ден ще разбера.
Останахме известно време така, загледани напред, потънали в мълчание. Накрая Рой каза:
— Май най-добре е вече да те връщам.
Когато стигнахме до пикапа, аз се обърнах, за да огледам за последен път красивата природа наоколо.
— Да — въздъхнах. — Но да знаеш, че ако не я купиш, с нищо няма да можеш да им попречиш да я разпокъсат на части!
Рой ме погледна. Сините му очи излъчваха примирение.
— Елън, аз наистина не мога да им попреча да я разпокъсат!
Останахме така още миг. Над главите ни прелетя ястреб. Крилете му почти не се движеха. Премина като въздишка над нас. А после Рой ми отвори вратата, за да вляза.
— Почакай! — извиках, забелязала нещо до предната дясна гума на пикапа. Точно до нея, на мястото, където няколко стръка бурени и диви цветя лежаха смачкани, погледът ми бе привлечен от снопче пурпурносиньо. Разбутах с ръка цветята и напипах разкривен клон. Счупи се лесно и аз го вдигнах, за да го разгледам. На клончето бяха увиснали три миниатюрни боровинки.
Всичко около мен сякаш замря — жуженето на насекомите, лекият ветрец, бавното спускане на слънцето по хоризонта. Ръката, с която държах клончето, се разтрепери.
— Виж! — прошепнах на Рой. — Още са тук!
— Да — отвърна тихо той, докосвайки клончето. — Боровинките могат да бъдат много упорити. При подходящите условия са в състояние да оцелеят доста дълго време — усмихна ми се и допълни: — Хубаво е да го знаем, нали? Че някои неща продължават да живеят, независимо какво се случва около тях!
Дадох си сметка, че това крехко клонче с неговите три смели боровинки бе оцеляло дълго и след Чет, и след баба. Затова го стиснах здраво, докато се качвах в пикапа. Слънцето хвърляше отблясъци в златисто-червено над цялото поле. Насекомите бяха утихнали, като че ли те също знаеха, че краят на деня приближава. Рой запали двигателя и ние напуснахме фермата. Излязохме на главния път. Хладният вечерен въздух нахлу през отворените прозорци.