Хейдън беше прав — изобщо не трябваше да идвам в Бийкъп. Трябваше просто да пусна писмото на баба по пощата, вместо да карам чак дотук, за да го връча лично. Или трябваше да изчакам още мъничко, докато мозъкът ми се проясни, преди да предприемам това пътешествие. Все пак бе изминала само седмица от смъртта на баба ми. Двете с нея бяхме много близки и затова сега съм в нещо като шок. Може би точно затова бях пропуснала да обърна внимание на онзи знак „НЕ ВЛИЗАЙ!“.
Измъкнах от джобчето на панталонките си подгизналата панделка, на която бе завързан ключът за стаята ми. Отключих вратата и веднага метнах коженото яке на стола в ъгъла. След това свалих всичките си мокри дрехи и се увих в голяма хавлиена кърпа. Погледнах часовника си — шест и петнайсет. Взех мобилния си телефон от нощното шкафче, запътих се към банята и, приседнала на ръба на ваната, набрах Хейдън. След второто позвъняване чух гласа му:
— Елън?
Въздъхнах облекчено.
— Здрасти, Хейдън!
— Знаеш ли откога се опитвам да се свържа с теб? Как си? Наред ли е всичко?
Стиснах здраво очи, за да не се разплача. Исках той да ме прегърне. Исках да почувствам ръцете му около мен.
— Да, всичко е наред — изрекох, но не пропуснах да доловя треперенето на гласа си.
— Къде беше цял следобед?
Представих си разцепените дъски на пристана, фотоапарата на дъното на океана, течението, което продължаваше да го влачи сигурно и в този момент. После се сетих за Рой и за позата на уморения плувец. Но за целувката нямах сили да си помисля.
— Ходих на разходка — отговорих с натежало сърце.
— О, ясно. Е, добре си направила, особено след дългото шофиране дотам. Е, как е първото ти пътуване до Мейн? Как изглежда Бийкън?
Как изглежда Бийкън ли? Не съм много сигурна, че искам да знам. Вие с мама бяхте прави. Беше лоша идея да идвам тук. Виж само какво ми се случи! Сигурно мястото си е просто такова — прокълнато. Може би тъкмо затова в мига, в който вече е била достатъчно голяма, за да ѝ позволят, баба е побързала да избяга оттук.
— Бийкън ли? — изрекох в телефона. — Ами, като повечето малки градчета из страната, нищо особено — поех си дълбоко дъх и допълних: — Хейдън, мислех си… може би ти беше прав. Така де, няма нищо лошо в това просто да пусна писмото по пощата. Така още тази вечер ще мога да се прибера в Ню Йорк. Ако тръгна към…
— Какво? — прекъсна ме слисан той. — Елън, но ти току-що си пристигнала! Защо ще тръгваш веднага обратно?
— Но нали, като тръгвах тази сутрин, ти каза…
— Знам какво казах, скъпа, но тогава просто… разсъждавах практично. И се тревожех, защото ще караш съвсем сама. Притеснявах се, че може да ти стане самотно. Но сега е вече твърде късно, за да тръгваш обратно насам!
Да, твърде късно е наистина. Идваше ми да се разрева като бебе. Загледах се в кръглата стъпка на пода на банята — яркосиня, червена и златиста прежда, събрани заедно така, че да изобразят компас.
— Ще ми се да беше при мен! — смотолевих.
— Знаеш, че щях да дойде, ако не беше тази среща с Петерсън утре сутринта! — отговори той.
Да, знаех всичко за срещата с Петерсън. Защото с Хейдън не само бяхме сгодени, но и бяхме партньори в една и съща адвокатска фирма — въпреки че той работеше в отдела за правни спорове.
— Чуй ме сега — продължи Хейдън, — ти сама изтъкна, че баба ти не би те молила да правиш това, ако не беше наистина важно, нали?
Загледах се към картината над шкафчето с кърпите — лодка, приближаваща към пристанището на залез.
— Така е — отговорих, — но мама може и да бе права, когато ми каза, че към края баба не се е чувала какво говори. Може да е бълнувала. Може да си е мислела, че Чет Къмингс живее през няколко къщи от нас. Кой да ти каже?
— Елън, това са приказки, типични за майка ти! Много добре знам колко много обичаше баба си, а сега знам колко е важно за теб да занесеш лично това писмо! И се гордея с теб, че замина, за да изпълниш последното желание на старицата!
Седнала на ръба на ваната, обгърната в хавлията, аз си представих баба през последния ден от живота ѝ. Само седмица преди това двете седяхме в нейната дневна в Пайн Пойнт — градчето в щата Кънектикът, където тя бе живяла години наред и където днес продължаваше да живее майка ми. Сякаш все още виждах баба, както винаги стилна и поддържана, седнала на бледосиньото канапе, побелялата ѝ коса дръпната назад и вдигната на елегантното кокче, което бе нейната запазена марка. И сякаш наистина я видях как попълва усърдно със старата си писалка отговорите в кръстословицата в поредния брой на „Уолстрийт джърнъл“.
— Елън, да се сещаш за дума с пет букви, синоним на „достатъчен“? — попита ме тя.