— Така и не ми каза защо продължаваш да стоиш в Бийкън — обади се по едно време той.
Известно време кара покрай фермата, но на кръстовището зави наляво и се насочи обратно към града.
— Спомняш ли си, че ти казах, че намерих къщата, в която е израснала баба ми? — обърнах се към него аз.
Рой намали скоростта, за да не прегази катеричка, която се стрелна през пътя, а после отвърна:
— Да, помня. Каза, че къщата била на Комсток Драйв.
— На тавана на тази къща има една картина, направо на стената. Хората, които сега живеят там, я открили, когато започнали ремонт. Художникът на картината е баба ми. Забележително произведение наистина! А нарисуваните на нея са тя и чичо ти.
Рой се извърна рязко и се втренчи в мен.
— Чичо ми? И твоята баба? Нарисувала е и двамата?
— Да — кимнах аз. — Като съвсем млади, застанали под един дъб. Картината е… почти мистична. И много красива! Направо не можеш да си представиш!
— Ще се радвам да я видя!
И аз много исках той да я види, макар да не бях съвсем сигурна как щях да го уредя. Казах му и за картината в историческото дружество на Бийкън, както и за статията в „Бюгъл“, която открих в библиотеката. Разказах му и за разговора си със стареца от магазина за фотоапарати, и за срещата си с Лила Фолк.
— Брей! — възкликна Рой, докато пътят ни отвеждаше нагоре по един хълм, а после завиваше. — Свършила си ужасно много работа! И всичките тези неща, които си открила… До този момент не си знаела нищо за тях, така ли? — в гласа му се усещаше такова вълнение, че и аз самата се развълнувах.
— Не, в семейството ни нямахме никаква представа за тях — отговорих. — И най-интересното е, че откривам все повече и повече неща. Затова останах. Никога не съм знаела, че баба е била художничка, а още по-малко — че е учила в колеж по изкуствата. А картините ѝ са толкова добри! — загледах се през прозореца към боровете, които прелитаха край нас. — Ще ми се само да не го бе пазила в тайна!
Рой смени скоростта и зави. После отбеляза:
— Може би те е пратила тук точно с тази цел — да откриеш тайната ѝ. Може през цялото време да е искала точно това!
Възможно ли е да е искала точно това? Възможно ли бе баба да е очаквала от мен да открия тайната ѝ? Щеше ми се да го повярвам, но не ми изглеждаше особено вероятно.
— Но откъде би могла да знае, че ще открия рисунката ѝ на тавана на семейство Портър? — възкликнах. — Съвсем доскоро е била погребана под пластове мазилка. Или пък, че ще отида в онзи магазин за фотоапарати и после ще се запозная с Лила Фолк?
Рой намали, защото наближавахме знак „Стоп“.
— Е, може да не е знаелакакточно ще разбереш, но е предполагала, че ако дойдеш тук, ще откриеш нещо — изрече и ме погледна с усмивка. — И ти наистина успя! Откри свое наследство, което щеше да бъде загубено за теб завинаги, ако не беше дошла!
Може би беше нрав. Може би покрай предаването на нейното писмо баба да се е надявала, че ще открия и миналото ѝ.
— Предполагам, че имаш право — изрекох на глас.
Известно време пътувахме в пълно мълчание. Единственият звук идваше от гумите на пикапа по пътя. А после Рой зави към Паджет Стрийт и не след дълго пред нас се разкриха океанът и центърът на Бийкън. Когато стигнахме до строежа, той спря до моята кола, заобиколи и ми отвори вратата.
— Благодаря, че ми показа фермата! — казах, докато слизах.
— Благодаря, че намери боровинките! — отвърна той, застанал до капака на пикапа. После пъхна ръце в джобовете си и аз забелязах лек намек за усмивка по устните му, придружен от едва доловимо сбръчкване около очите.
— Какво? — попитах. Начинът, по който ме гледаше, ме изнервяше. — Какво има? — повторих и стиснах здраво букета от диви цветя и клончето с боровинките.
Той направи крачка към мен и попита:
— Защо дойде днес тук, Елън?
Въпросът бе доста по-труден, отколкото звучеше на пръв поглед. Защо бях дошла ли? И аз самата не бях много сигурна. Дали само за да му съобщя, че са ме уведомили за телефонното му обаждане? Или имаше нещо повече? Да не би да се влюбвах в него? Това ли се случваше? Искаше ми се да извърна очи, но се чувствах като приклещена в капан.
— Какво искаш да кажеш? — смотолевих и веднага усетих нервното потреперване в гласа си.
— Това, което попитах — какво те накара да дойдеш тук? — повтори той и направи още една крачка към мен. Почти го усещах, без да го докосвам.