Замислих се, докато ръфах една ябълка. През огромния прозорец се виждаше краят на покрития с плочи вътрешен двор зад къщата, опасан от розовата градина, и тучната зелена морава, която се простираше надолу по хълма чак до железните порти в края на алеята. В далечината бръмчаха косачки подобно на лениви пчели.
— Може би „много“? — предложих, отброявайки буквите на пръсти.
През отворения прозорец нахлу лек бриз, носещ аромата на прясно окосена трева и рози.
Баба ми промърмори нещо и обърна към мен вестника, за да видя наличните букви. На срещуположната страница от кръстословицата се виждаше реклама, на която поредният анорексичен модел бе облечен в черна торбеста рокля, изработена от някаква блестяща, мачкана материя.
— Прилича на боклукчийски чувал! — махна презрително с ръка баба. — Къде останаха тоалетите, които някога носеше Джаки Кенеди, а? Ето това наричам аз модна икона!
— ДжакиОнасис!—поправих я деликатно аз.
Баба махна пак с ръка и отсече:
— Тя винаги ще си остане като Джаки Кенеди! Никой не прие онзи мъж като неин съпруг!
— Освен нея самата, бабо.
— Глупости! — тръсна глава баба. — Че какво толкова е видяла в него, а? Е, вярно, беше богат, но не беше дорипривлекателен.Изобщо не си подхождаха!
Аз станах от стола си и приседнах на канапето до баба.
— Може пък тя да го е намирала за привлекателен в някакво отношение — отбелязах. — Може да се е чувствала защитена до него. Да го е възприемала по-скоро като баща. В крайна сметка след покушението срещу Кенеди е преживяла какво ли не!
— Това изобщо не е причина да се омъжиш! — тръсна убедено глава баба и впи в мен зелените си очи.
След това продължи да попълва кръстословицата си.
— Аха! — възкликна. — Думата е „доста“!
И започна да я попълва, но когато стигна до буквата „с“ внезапно спря. Тялото ѝ се вцепени, главата ѝ падна назад на облегалката на канапето. Очите ѝ бяха затворени, но двете дълбоки бръчки встрани на устата ѝ ми подсказваха, че изпитва огромна болка.
— Бабо? — хванах ръката ѝ. — Добре ли си? Какво ти е, бабо? — започнах да я разпитвам с разтуптяно сърце.
Тя пак се скова. Изглеждаше така, сякаш всеки орган в тялото ѝ се е вцепенил. После главата ѝ клюмна на гърдите.
— Бабо! — изпищях ужасено и стиснах ръката ѝ. Стаята около мен се завъртя, сякаш всичко се отдалечи рязко от мен.
— Бабо, моля те! Кажи ми, че си добре! — извиках, напълно премаляла от страх.
После тя изрече името ми, макар и много тихо.
— Тук съм, тук съм, бабо! — започнах да повтарям аз. Кожата ѝ внезапно бе станала леденостудена. Крехките ѝ кости стърчаха под пергаментовата кожа. — Ще извикам линейка!
— Елън! — прошепна пак тя. Лицето ѝ бе пребледняло като платно, очите ѝ бяха все така затворени.
— Не говори! — отсякох. — Всичко ще се оправи! Ти ще се оправиш!
Но не бях сигурна кого се опитвам да убедя в това — баба или себе си.
Вдигнах телефона и набрах 911. Но ми се наложи да натискам силно бутоните, защото усещах пръстите си като желе. Накараха ме да повторя буква по буква името на улицата, нищо, че беше простичко — Хил Понд Лейн. Сигурно в онзи момент съм говорела твърде бързо, затова не са ме разбрали. След това се втурнах в кухнята и изревах на Люси, икономката на баба ми, да открие майка ми в яхтклуба „Довърсайд“, а после да слезе долу при портата и да приеме линейката, когато пристигне.
Втурнах се обратно към баба си. Очите ѝ вече бяха леко отворени, но не се движеха. Тя се втренчи в мен. После сграбчи ръката ми със сила, която ме стресна не на шега, и ме придърпа близо до себе си. Ухото ми се озова близо до бузата ѝ и аз усетих любимия ѝ лавандулов парфюм.
— Моля те — изрече, но гласът ѝ беше по-скоро като въздишка. — Има едно писмо… написах го… в спалнята — пак стисна ръката ми. — Занеси го… на него… Елън.
— Бабо, аз…
— Занеси му писмото лично! Просто… ми обещай!
— Разбира се! — побързах да се съглася аз. — Обещавам ти! Всичко, което…
Пръстите ѝ внезапно се отвориха, тя изпусна ръката ми и от устата ѝ излезе тънка струйка въздух. После се скова.
През онази нощ се заех да открия писмото. Започнах от нощното шкафче до леглото на баба ми. В чекмеджето открих три писалки и тефтер с листи за писма — празни, два чифта очила, кутийка ментови бонбони и „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес.
След това прерових бюрото ѝ — антично писалище от черешово дърво, донесено чак от Париж. Върху него имаше екземпляр от местния седмичник „Пайн Пойнт ривю“. Когато отворих чекмеджето в центъра на писалището, открих адресник. Разлистих го, изпълвайки се едновременно с успокоение и безкрайна тъга от познатия, строг почерк на баба ми. Но никакво писмо.