След известно време тя каза:
— Извинявай.
— Добре ли си? — запитах.
— Да.
Останалата част от вечерята мина в мълчание.
Отпих от чашата си с шампанско и се отпуснах на седалката. Облаците започваха да се разкъсват и под нас се появиха светлините на Шефилд.
Стюардесата ми донесе син пластмасов поднос с нещо върху него, което не можех да разпозная.
— Искате ли още една, сър? — запита тя, сочейки празната ми чаша.
— Да, разбира се.
Замислих се за срещата с Ричард. Бях почти сигурен, че ще ме моли да го измъкна от батака. Само се надявах офертата на клиента на „Уагнър Филипс“ да е все още в сила.
По всяка вероятност инвестирането ни във „Феър Систъмс“ беше грешка. От друга страна обаче, ако не бяхме вложили пари, „Феър Систъмс“ със сигурност щеше да банкрутира и всичките постижения на Ричард щяха да излетят през комина.
Самолетът се приземи с известно закъснение. Ричард не беше сред посрещачите. Проверих в чакалнята, кафето, бара и магазините, но не го открих.
Телефонирах му вкъщи, но не се обади. Сигурно беше тръгнал към летището.
В десет започнах да се тревожа. В десет и петнадесет вече си мислех какви ли не работи. Може би беше катастрофирал по пътя. Или беше забравил за срещата ни и работеше във фабриката. За него не беше нещо необичайно да стои до полунощ там.
Позвъних във фабриката в Гленротс. Обади се някаква жена. Според нея със сигурност Ричард бил у дома си в Къркхейвън. Споменал, че може да отскочи да свърши някаква работа в неделя сутринта.
Е, тогава значи нямаше смисъл повече да чакам на летището. За мой късмет едно от гишетата за коли под наем още работеше. Наех един форд фиеста и потеглих към Къркхейвън.
Разстоянието не бе голямо, но аз бях уморен. Пътят ми изглеждаше особено дълъг: на север от Форт Бридж към Файф и после на изток към едно място, наречено „Ийст Нюк“, полуостровче в Северно море с привлекателни селища на рибари, едно от които е и Къркхейвън.
Когато пристигнах, наближаваше полунощ.
Нощният въздух беше студен и солен и ме освежи след шофирането. Къщата бе тъмна. Натиснах звънеца. Никакъв отговор. Позвъних още няколко пъти, след което натиснах дръжката на вратата. Беше заключена.
Внезапно ми стана студено. Огледах се. Склонът на хълма беше осеян със светлините на накацалите върху него къщи, но покрай кея нямаше признаци на живот. Морето мърмореше някъде в здрача.
Вдигнах поглед към стените на къщата, които излъчваха слабо бледожълто сияние под светлината на луната. Започвах да се тревожа. Явно беше пострадал на път за летището. Трябваше обаче да се уверя, че не е вкъщи. Заобиколих отзад и излязох пред къщичката за лодки, която бе пригодил за работилница. Вратата беше отворена, но беше тъмно.
Когато стигнах до входа, забелязах слаба светлина. Сигурно брат ми работеше в тъмното.
— Ричард? — Никой не отговори. Бутнах вратата и погледнах вътре. — Рич…
5.
Той лежеше на пода, с отнесена горна половина на черепа си.
Не знам колко време прекарах така втренчен в него. Секунда? Десет? Главата му представляваше страховита гледка.
Шампанското и вечерята на британските въздушни линии се надигнаха в стомаха ми и аз се втурнах към вратата. Стигнах до пътеката и започнах да повръщам.
Поех си няколко пъти дълбоко дъх и бавно тръгнах по пътя. Спрях пред първата къща в края на една каменна тераса и натиснах звънеца. После започнах да блъскам голямата халка на вратата, докато не чух глас отвътре:
— Кой е там? Какво искате?
— Аз съм братът на Ричард Феърфакс — изрекох. — Мъжът, който живее в Инч Лодж. Мъртъв е. Трябва да се обадя на полицията.
Вратата леко се отвори. Показа се възрастен плешив мъж, който ме огледа подозрително.
— Влез, момче. Телефонът е хей там.
Набрах 999 и отговорих на всички въпроси на оператора. Когато се обърнах, видях една жена, която каза: