— О, не ми изглеждаш никак добре. Защо не седнеш? Ей сега ще ти приготвя чай.
Седнах до кухненската маса.
— Ами, той има нужда от няколко капки сироп — възрази съпругът й и след миг помести пред мен една водна чаша пълна до половината с кехлибарена течност. Отпих. Течността опърли гърлото ми и остърга лигавицата на възпаления ми стомах. Погълнах и останалото.
След малко звънецът на входа иззвъня и един полицай влезе. Беше дребен, слаб сержант с добре оформени мустаци и пронизващи очи. Той ме огледа и проговори твърдо, макар и внимателно.
— Марк Феърфакс?
Кимнах.
— Аз съм сержант Кокрейн. Вие ли се обадихте, че брат ви е мъртъв?
— Да.
— Къде се намира? — запита меко той.
— Искате да ви заведа ли?
Кокрейн кимна. Излязохме; отвън чакаха четирима полицаи. Заведох ги зад къщата до помещението за лодки. Не смеех дори да се доближа до вратата. Оставих ги да влязат и да огледат. След няколко секунди Кокрейн се измъкна навън. Дори и в мрака видях колко бе пребледнял. По мустаците му се бяха оформили капчици пот.
— Съжалявам, господин Феърфакс. Там вътре наистина е ужасно. Да се върнем до къщата на Макалистър.
Той ме улови за лакътя и ме поведе към съседите. Мъжът вече бе успял да нахлузи риза и някакви панталони. Жената се суетеше из кухнята. Приветстваха ни и ни поканиха да седнем на кухненската маса.
Сержантът бързо ме разпита кога и къде съм открил тялото, и откъде идвам, дали съм видял някого, дали съм докосвал нещо вътре в къщичката. После ми каза да почакам, докато дойдат хората от следствието.
Седях на масата и отпивах от чая, докато през това време госпожа Макалистър пърхаше над мен и отскачаше навън да обсъжда събитията със съседите си. Господин Макалистър поемаше щедри дози от лекарството, което ми бе предложил. Не се докоснах повече до чашата си с уиски. Исках да приведа мислите си в някакво подобие на порядък.
Бях като изтръпнал. Едва осъзнавах какво ставаше около мен; шумът от пътя почти не докосваше съзнанието ми.
Ричард беше мъртъв.
Изглеждаше ми като нещо безкрайно нереално. Като някакъв телевизионен филм от късните часове, наблюдаван от коридора в затъмнена стая.
Внезапно усетих нечие присъствие до себе си. Вдигнах глава. От другата страна на масата беше седнал мъж в смачкан, лошо скроен кафяв костюм и вратовръзка в кафяво и жълто. Притежаваше русолява безцветна коса и мустаци, които просто плачеха за оформяне. Над яката му надвисваха гривни тлъстина. Топчестият му нос беше изпъстрен със сложна мрежа от спукани капиляри.
— Господин Феърфакс — каза той, — може ли да поговорим?
Той ми зададе още въпроси. Същите като онези на сержанта преди малко. Задаваше ги внимателно и деликатно. Мисля, че отговорих на тях. Всичко, което си спомнях от тази вечер, бяха спуканите венички по носа му.
— Имате ли къде да отседнете тази нощ? — запита ме накрая.
— Не. Е, всъщност не зная. Мислех, че мога да отседна в къщата на Ричард.
— Съжалявам, синко, но е невъзможно. Трябва да я огледаме хубаво. Но сержант Кокрейн ти е уредил да се настаниш в „Робъртс Армс“. Ще те откара дотам.
Намериха ми стая. Притворих с въздишка вратата след себе си. Тя беше на хълма над Инч Лодж. През прозореца виждах къщата в подножието, обградена от сенките около нея. Откъм страната на кея имаше струпани множество коли, много от тях с включени сини светлини, които се въртяха нетърпеливо.
Стоях така, загледан в къщата на Ричард, и усещах как безчувствието бавно ме напуска. Сълзите опариха очите ми. Хвърлих се на малкото легло. Някой почука на вратата, отвори я и после бързо я затвори.
Плаках известно време. После се изправих, съблякох се, измих си зъбите и си легнах. Не можах да заспя. Не можех дори да затворя очи. Щом го направех, виждах Ричард на пода в къщичката за лодките.
След няколко минути станах и закрачих напред-назад в стаята, като хвърлях погледи към Инч Лодж. Бяха останали неколцина полицаи, а любопитните съседи се бяха прибрали по къщите.
Накрая спрях пред прозореца, поех си няколко пъти дълбоко дъх и реших да си легна.
Когато започна да се зазорява, станах, навлякох дрехите си и излязох. Спуснах се по тесните улички, покрай един масонски храм и ярко осветените магазини. Фиестата ми стоеше паркирана пред къщата на Ричард. Жълта найлонова лента, потръпваща под вятъра, я опасваше от всички страни. Двама полицаи стояха на пост.